Той се казва Драгомир, известен е като радио и телевизионен водещ и е от хората с широки интереси и богата култура.
Чуваме го в "Дарик радио", четем го в списание EVA, редовен член е на литературните четения, които организира Гери Турийска и доколкото знаем, е единственият постоянен автор в нейната "Пощенска кутия за приказки". Пише оригинални хип-хоп мелодрами за всяко издание на събитието, но там засега е и единствената сцена, на която ги чете.
Въпреки тонът на басните, животът му е хубав. Донякъде Драго може да бъде смятан дори за галеник на съдбата. Той е безкрайно позитивен човек и това, което със сигурност знаем за него е, че е баща на първокласник и отдава цялото си свободно време на това.
V.S. Здравей, Драго! Честита нова година! Опиши ни се с няколко думи като за начало.
Д: Аз се казвам Драгомир Симеонов и в момента се опитвам да съм баща на първокласник. Това е най-интригуващото и най-изискващото енергия нещо, което правя в момента.
V.S. Справяш ли се?
Д: Мисля, че се справям, но това е, защото първокласникът е много добър. Но не съм от тези хора, които ще ви занимават с детето си, напротив, опитвам се това, с което занимавам останалите, да бъде интересно и забавно.
V.S. По какво синът ти прилича на теб?
Д: Той много прилича на мен визуално. Oсвен това искам или не, правя с него неща, които и на мен са ми харесвали, когато съм бил малък, така че интересите ни се припокриват.
V.S. А ти какъв мечатеше да станеш като малък?
Д: Бях малък доста отдавна. Тогава две неща много ме впечатляваха. Първото беше разните концерти, които излъчваха по телевизията и моите баба и дядо гледаха, и аз си мислех, че няма да е лошо да стана певец, второто нещо беше да стана щангист, тогава тъкмо беше апогея на този спорт. Накрая имах идея да бъда пеещ щангист.
V.S. В този ред на мисли да те попитаме - кога реши да станеш журналист?
Д: Не съм сигурен, че съм журналист все още. От време на време ме канят да водя лекции във Факултета по журналистика и аз постоянно се оправдавам на студентите, че не съм го завършил този факултет и нищо не знам от теоретична гледна точка, въпреки че от 11 години работя в Дарик.
Всичко стана случайно. Аз винаги гледам да правя неща, които са лесни за правене. И когато съдбата те бута нанякъде и ти казва: "виж това е за теб", не се опитвай да бъдеш нещо друго, защото нито можеш да вдигаш тежко, нито можеш да пееш, просто няма смисъл да се дърпаш.
В един момент разбрах, че търсят хора в Дарик, дойдох да питам за работа, въпреки че дори нямах биография, която да им представя и те ме взеха. В началото бях стажант, правех всичко. Бях на крилете на ентусиазма, правех много глупости, мислех си, че съм открил топлата вода постоянно и давах идеи за неща, които хората са направили много отдавна, но все пак след много проби и грешки стигнах до тук и единственото, което се опитвам да правя сега е да запазя естествения интерес на хората към мен.
Защото аз винаги съм си мислел, че ако говориш с някой и ти стане скучно, проблемът е по-скоро в теб. Всъщност най-лесно е да лепнеш етикет скучен на всички тези хора около теб и само ти да си много интересен, но това ще е абсурдно и напълно неправилно.
.jpg)
V.S. Гласът е твоят инструмент в радиото. Преди да започнеш в Дарик, знаеше ли, че имаш толкова добри гласови данни?
Д: Повечето хора не са свикнали да си слушат гласа, затова и аз, когато започнах да работя в радиото и се чувах, бях ужасен. После си казах - като не ти харесва просто поработи върху него. В крайна сметка, ако се чувстваш дебел отиваш на фитнес, така че ако говориш бързо, просто се научаваш да забавяш. Освен това напоследък започнах да внимавам и върху каква музика говоря, тя ми върши част от работата, за да бъде гласът моето оръжие.
V.S. Колко често използваш това оръжие извън студиото?
Д: Гледам да не използвам много това, че медиите дават някакъв вид популярност. Затова, когато съм в магазин или такси, не съм много многословен. Гласът ми не можеш да чуеш! Но като проговоря, веднага се сещат хората. Дори шансът да ме разпознаят по гласа е много по-голям, отколкото шансът да ме разпознаят, ако ме видят.
.jpg)
V.S. Явно се возиш в таксита, интересно ни е обаче возиш ли се и с градския транспорт и как ти се струват хората, които пътуват с него?
Д: Да возя се, много! Аз нямам кола, както ви казах работата ми и училището на сина ми са точно до вкъщи и дори не ми се налага да имам.
Не само в градския транспорт, но основно в градския транспорт, хората ми се струват самовглъбени и много затворени. Но това е нормално, возенето в градски транспорт изисква някакъв етикет, който хората трябва да имат и да не са прекалено отворени. Но пък аз си имам една идея, която си мисля че може да работи върху това, хората да са по-комуникативни. Просто трябва да се питат "Колко е часът?"
Тъгувам за времето, когато това се случваше постоянно, защото в днешно време всеки има часовник и поне един телефон, на който да види това.
V.S. Случвало ли ти се е да оставаш без думи в ефир?
Д: Случвало ми се е наистина да няма какво да кажа, колкото и да ми се иска. Например, първият път, когато си глътнах езика беше след един репортаж покрай абитуриентските балове, който разказваше за тежка катастрофа. В този репортаж имаше близки, които говореха за случилото се и беше много тежко. След него наистина не можех да кажа нищо, но това беше доста отдавна. Тази година отново ми се случи. Но не мисля, че слушателите могат да те съдят за такова нещо.
V.S. В радиото изглежда доста по-лесно да скриеш такива емоции, отколкото в телевизията... На теб къде ти е по-комфортно да работиш?
Д: В телевизията се изисква много повече хора да работят с теб. В телевизията шансът нещо да не е наред е много по-голям, защото всяко нещо се прави от различен човек. В радиото е много по-самотно, но пък разчиташ само на себе си и ако прецакаш нещо, знаеш, че само ти си виновен.
V.S. Ти беше част от екипа на Кеворк Кеворкян, когато тази есен стартира отново предаването "Тази неделя", защо вече не си там?
Д: Аз не търся телевизията, тя ме намира по някакъв начин. Иван и Андрей са ми много близки приятели, а както знаете, те са продуцентите на предаването в момента. Един ден двамата ме извикаха и ми разказаха идеята си затова какво искат да правим, оказа се обаче, че аз имах друга, а Кеворк трета и за да могат да се реализират и трите, трябваше да се отдам изцяло на предаването и да се откажа от някои неща. Дадох си сметка, че за да го направя това, трябва да се откажа от ангажимента си в радиото, защото нямаше да има смисъл да правя две неща, наполовина като качество. Аз не мога, признавам си, да нося две дини под една мишница. Пък наистина ми се иска името ми да се свързва с неща, които са по-скоро хубави, а не просто ей така да се разнася из пространството.
.jpg)
V.S. Но пък преди ти се получаваше това с радиото и телевизията. Признаваме си, ти беше любимият ни водещ на "Полет над нощта". Как попадна в екипа на предаването тогава? Какво се случи там?
Д: "Полет над нощта" беше проект на Хачо Бояджиев, лека му пръст. Той дойде един ден в радиото и ми каза категорично: "Искам ти да бъдеш водещ на "Полет над нощта".
Аз харесвах Хачо много, той беше прям човек, може и да се е карал с хората, но поне казваше нещата както са. Аз бях в предаването година и половина, като през първата ми беше прекрасно, следващите шест месеца обаче имахме малко разногласия относно това какво да се случва в предаването и просто се разделихме.
Истината е, че последният път, когато не знаех какво да кажа в ефир, беше точно когато разбрах за смъртта на Хачо!
V.S. Май бягаш от телевизионния ефир, но не можеш да избягаш от това, че много жени те смятат за "най-добрия им приятел". Кажи ни, след толкова години в списание EVA и след толкова дадени съвети, разбра ли какво искат жените?
Д: Не. Всъщност и те самите не знаят. Трудно е да разбереш някой какво иска, когато и той не знае какво е то. Но това "най-добрият приятел на жените" звучи ужасно. Но наистина аз много ги харесвам, не само заради физиологичните им особености, а просто защото са по-добрата част от човечеството.
V.S. Какви са наблюденията ти за женските проблеми, кои са най-срещаните?
Д: Най-големите проблеми са човешки, любовни. Например, ти харесваш някои 40 %, а друг 60 % и просто не знаеш как ще ти прдължи животът от тук нататък. После започват да варират тези проценти и нещата се объркват още повече.
Аз също не знам разрешението на този проблем, но се опитвам да накарам читателката да се мобилизира, да помисли...
V.S. Добре де, а какво тогава искат мъжете?
Д: Мъжете са много по-лесни за дефиниране. Мъжете искат внимание, то всички искаме внимание, но мъжете държат да знаят, че са безкрайно добри в нещо, колкото и малко да е то, докато жените не държат толкова да са най-добрите в нещо, а по-скоро искат да се говори за тях, да бъдат коментирани, да бъдат разсиквани. Те по-скоро биха преживели някой да не ги харесва, отколкото някой да не им обръща внимание.
V.S. За теб кое НЕ е важно в живота?
Д: Не са ми важни нещата, които са на всяка цена! Важни са нещата, които са от сърце!
V.S. Това, което знаеш е...
Д: Това, което знам е, че дори нещо да не знам, ако достатъчно дълго търся отговора, ще го науча!
More from View Sofia
Това, което знам... с дизайнера Александър Гергинов
Амбициозен и интересен, Александър е едновременно ментор, дизайнер, стилист, художник. Някои го наричат...
Това, което знам - арх. Таня Дикова: „Предпочитам кривотиите пред нормалните неща”
Тя...
Това, което знам... с Николай Сърдъмов 2 "Приятно е да видя бижутата си върху силен като характер човек"
Понякога крайният резултат е толкова неочакван за мен, че ми е трудно да асимилирам дали бижуто е станало или не и ми трябва ми време да....
