Мъже в черно: Дизайнерът Атанас Вилнер за интериора на колата и екстериора на собственото му тяло

Всички обичаме дизайн, но въпросът е на какво – на дрехи, предмети, на жилището ти. С Атанас Вилнер разговаряме за два вида дизайн, за които не толкова хора се замислят – този на интериора на колата ти и този на собствената ти кожа.

Поредният гост в рубриката ни за татуирани мъже е най-добрият интериорен дизайнер на коли в София. Атанас Вилнер разказва за работата си и за работата на други дизайнери по собствените му ръце.

Той споделя защо любимите му клиенти са жените, може ли да се инкрустира Сваровски в скоростен лост и как може да се овладее болката по време на татуиране.

V. S. Разкажи накратко за работата на твоето студио.
А. В. Ние правим цялостен авторски дизайн на коли. Хората понякога погрешно мислят, че сме просто тапицери. За тапицерски услуги си има доста фирми, в София само може би 20 фирми, които се занимават с това. Но специално с дизайн и разработване на проекти, подбиране на материали, поръчка на материали, индивидуално за всеки един автомобил - това сме основно ние. Работим по индивидуални поръчки. Не всичко, което правим, на мен ми допада абсолютно като стил, но гледам да изпипам подробно нещата. Общо взето всичко, което сме вадили, е било добре прието.

V. S. Значи трябва баланс между желанията на клиента и твоите желания?
А. В. Ами да, търсим да намерим допирна точка с клиента. Общо взето, работим с прищевки. Не винаги знам защо хората точно това искат – харесва им и толкова.

V. S. А как си започнал да се занимаваш с това?
А. В. Ами, общо взето, беше хоби, аз си правех моите коли… Идеята ми винаги е била да си правя нестандартни дизайнерски неща. Хората ме питаха: абе, защо не почнеш да се занимаваш сериозно с това? Лека-полека то се разви.

Скоро имаше едно състезание в Плевен – ЕММА се казва – и участвахме, за да видим дали ние си мислим някакви неща и дали наистина са така. Взехме две първи места за България.

Доскоро правехме само интериори. Но започнах и да работя с едно момче и по саунд дизайн. Говорим за наистина качествен саунд, не просто за повече бумтене.

V. S. Повече мъже или жени са ти клиенти?
А. В. Повече мъже, разбира се. Но на мен лично жените са ми любими. Мъжете не показват, че се радват наистина – дори много да го харесат, казват „даа, добре, окей.” Жените пищят, подскачат, личи си, че се радват - а това те зарежда.

V. S. Каква е най-необичайната поръчка, която си изпълнявал?
А. В. Преди 7-8 години правихме на една госпожа от Бургас интериор – искаше да е със зеброва кожа с косъм. Правихме и един Мини Купър, който трябваше максимално да се доближи до Бентли като изпълнение. Той беше абсолютно целият облечен в кожа. Дори огледалото му за обратно виждане - и то беше облечено в кожа. Уредбата – централната конзола на колата – се извади цялата, изтъни се парче кожа за нея – има специална машина за изтъняване на кожа, след това се изрязаха дупките на копчетата…

Много нестандартни неща е имало. Инкрустирали сме цветя, какво ли не. Но фактически повечето хора, които се обръщат към нас, искат точно такива нестандартни неща. Той трябва да си обича колата, да има някакво лично отношение към нея. Колата е за повечето хора превозно средство – да те закара от точка А то точка Б. Има хора, които не обръщат внимание, въобще не ги интересува.

Това, което в 90% от колите – не, даже в 99% от колите е от пластмаса, го променяме. Пластмасовите обшивки на седалките дразнят доста - поне хората, които обръщат внимание на това. Като отвориш вратата, и те ти вадят очите тези неща.

Имаме клиенти, които си сменят колите, да кажем, 4-5 пъти в годината. И тогава трябва да се преправи вътре, да е както на него му харесва. Някои не искат да си карат колата, преди да сме я направили.

Идеята е всичко да преобразиш, да не прилича на себе си. Прави се цялостен проект, скици…

V. S. Звучи малко като архитектурна поръчка.
А. В. Ами да, те са сходни нещата. При архитектурата всичко е много по-мащабно и трябва повече да се съобразяваш… Не че ние не трябва да се съобразяваме в това, което правим, защото ние не сменяме всичко изцяло, не изпразваме купето, за да го направим наново. Ние преобразяваме.

V. S. Какви материали използвате?
А. В. Това, което използваме в момента най-много, е кожата – естествената. Микрофибър – много е устойчив. Той тръгна първо от мебелите, сега го има навсякъде. Също набук, предимно изкуствен. Хората не обичат да чуват „изкуствен”, но той изкуственият набук струва два пъти повече от естествения. Абсолютно всичко се чисти. Разливаш червено вино, мажеш го с червило – хващаш, изпираш го и той е чисто нов. Което за светъл салон, за светли неща е идеално. Ползваме и карбон – обичаме детайли от карбон. Той е много лек материал и прави интериора по-спортен. Също алуминий… най-различни неща. Една жена пита дали сме можели Сваровски да сложим в скоростния лост.

V. S. Ще го направите ли?
А. В. Всичко можеш да направиш - стига да имаш желание. Това си е предизвикателство. Когато не сме правили нещо, това е най-интересното. Най-интересното на тая професия е, че няма повтаряемост. Не повтаряш нищо, всеки път е различно. Всеки път правиш различни неща и те си имат и дизайнерска стойност. Лошото е, че в България сме на… няма я тая средна класа, хората, които да поддържат това нещо. В смисъл такъв, че това нещо за да се развива, трябва наистина да има публика.

Не знам, дали ще говорим за пари и такива работи. Хайде в пъти ще ти го кажа, така да кажем. Значи примерно нещо, което правим тук, в Германия стурва – по принцип съм чувал – по пет и по десет пъти повече. Ние ако направим нещо за пет хиляди лева, те го правят за 50. Тука не уважаваме ръчния труд.

V. S. Винаги ли са нови коли, или си правил и втора употреба…
А. В. Ооо, различни коли има – даже много коли има, които са на 60-70 години и там е съвсем друго нещо. Там трябва да се доближим до оригинала. Тоест това е наистина… това си е реставрация.

V. S. Ти какво караш?
А. В. Infiniti.

V. S. А пасват ли си дрехите на хората и интериора на колата им?
А. В. При мен лично не, не е задължително.

V. S. Искаме да те питаме и за дизайна на твоето собствено тяло…
А. В. Хаха, ами за дизайна на моето тяло какво да ти кажа. Аз имах стари татуси – подава се оттука малко и оттука малко… (горе на двете ръце – под ръкава на тениската).

V. S. На колко години си бил, като си направи първите?
А. В. Първата, като си я направих, бях на 21 години.

V. S. Не е било значи съвсем в тийнейджърска възраст.
А. В. Ами не, то в тийнейджърската ми възраст нямаше много такива работи. Бяха такива времена, че много-много не се правеха такива неща. Не съм бил първият да се татуирам, но съм бил един от първите, които, като излязаха първите студиа, им ползвахме услугите. След това съм си правил – по краката имам малко, едната я заличих, направих си друга отгоре, после си направих на другата ръка… и повече от десет години не си бях правил. Но се събудих една сутрин и изведнъж реших да се татуирам отново. Студиото, в което ходих, е тук, наблизо до вас.

V. S. Кое точно е?
А. В. Смоков се казва.

V. S. Да, помислих си, защото са малко ориенталски стил, а те правят такива…
А. В. Не са ориенталски, японски са. Това си е абсолютно японски стил. Само изключваме черепа, защото те японците не правят, но флоралните ефекти, цветята и дракона – те са японски.

Тази е келтска (горе на дясната ръка), тя e останала от старите, но просто я вкарахме вътре в целия ръкав. Защото те ръкавите ми почват оттук (от раменете, близо до врата). То си е композиция, не са правени отделно на части.

V. S. А продължават ли на гърба?
А. В. Не, не, от рамото почват.
Аз даже се чудех, понеже ще ме снимате, дали да не дойда по потник, да се виждат целите. Но аз съм по потник само на плажа, нямаше как да ходя така цял ден.

V. S. И след като реши да си направиш ръкавите, просто наведнъж стана?
А. В. О, те наведнъж няма как. От януари започнахме и през май правихме последното. Първо те ти правят проект, така е във всички студиа, и го рисуват на паус, за да си го видиш. Окей – отпечатват ти проекта на ръката, пак си го гледаш, те си го гледат, не им харесва, трият… И в момента, в който се прецени, че така ще бъде, започват да рисуват.

V. S. В процеса промени ли много рисунките?
А. В. Ами, да ти кажа честно, не. Само го завъртяхме малко по друг начин – този (на лявата ръка) отначало го бяха сложили така, че черепът да се вижда повече от външната страна. Повечето хора, които си правят такива неща, ги правят общо взето другите да им ги гледат. Ама на мен щеше да ми е празно така – аз искам аз да си го гледам. Искам на мен да си ми харесва. Аз го правя за лично удоволствие, не за да се харесвам на някого.

Най-интересното е, че аз не знаех, че татуировките могат абсолютно да се покриват. Това го разбрах всъщност на втората ръка. Може да се рисува директно дори върху плътно черно. Него можеш да го покриеш само със студени цветове – синьо можеш да сложиш отгоре. Първо се слага по-светло мастило върху черното, после друг цвят. Тоест татуировката може напълно да се премахне само с друга татуировка.

V. S. Има ли някаква символика цялото нещо?
А. В. Ами не. Просто това ми харесва като стил – като на Якудза татуировките. Те Смоков правят една книга и ги има моите снимани вътре.
Всичките им татуировки са такива големи и те си имат обяснение за това – защото малките неща се размиват във времето. Когато е по-голям един проект, изглежда добре от всяко едно положение – отблизо и отдалеч. Дребните неща не са за предпочитане. Те са много красиви, но се изгубват отдалеч. Ако е на скрито място, някой да ти го вижда само отблизо, може да има някаква логика, но иначе…

V. S. А на краката ти какво има?
А. В. Ами ето тия плетеници отстрани (на стъпалата). Те са се изтрили малко, няма какво да видиш – почти нищо не е останало. Обаче това е едно от местата в човешкото тяло, на които най-много боли. Боля ме много повече, отколкото всичко по ръцете. А те са били по 20 минути, значи 40 минути, а тези на ръцете – по 3-4 часа само за една сесия. Сега още имат малко за довършване – тук трябва малко да се допълни, а това цвете стана много тъмно…

V. S. Кажи някой съвет за преодоляване на болката. Как си издържал толкова пъти да те бодат с часове наред?
А. В. Ще ти кажа: човек не трябва да се стяга. Повечето хора правят много голяма грешка и се стягат. От притеснение, от страх… те са си нормални неща. Но колкото човек е по-отпуснат, колкото повече се опитва да мисли за нещо друго и да му е приятно – това е единственият начин. По принцип можеш и да пиеш нещо обезболяващо – аз съм пробвал Аулин да пия, но не знам дали не ти действа повече като тези хапчета, дето няма нищо в тях. Не мога да преценя, но мисля, че е до настройка. Имал съм случаи, в които съм заспивал, докато ме работят, имал съм случаи, в които ме е боляло много. Боли те, потиш се, ставаш, разхождаш се, пак сядаш… Но най-добре да се успокоиш. Аз това се опитвах да правя и определено вършеше работа. Най-лошо е, като чуваш машинката, когато ти е до ухото.

V. S. Би ли си направил още татуси?
А. В. Засега не. Има възможност да се свържат двата ръкава – то момчето така ги направи, че да могат евентуално да се продължат. Но цял гръб няма да си правя със сигурност.

V. S. Промени ли се отношението на хората сега, като си с ръкави?
А. В. Ами имам голям проблем. Откакто имам татуси, не ме гледат в лицето, а само ръцете. Говоря за хора, които не са ме виждали, не сме се запознавали. Има хора, които много трудно скриват любопитството си и им шарят очите. Наскоро на едно момче направо ей така му правеха очите. И аз викам – давай, разгледай ми първо ръцете, и тогава да си говорим, защото не мога да ти хвана погледа.

V. S. Но нали нямат предубеждения хората – то вече всички имат татуировки…
А. В. Ами, има предубеждения – като ме спряха на пътя полицаите, още първата седмица след като се татуирах, искаха само документите на колата, но като ме видяха, решиха да правят пълна проверка. Така че предубеждения си има, повярвай ми. А миналата седмица, като бях в Плевен, се нареждаме на опашка в една аптека. Една жена зад мене като почна – въртя си чантата отпред, стисна я, тя се въртя… После се разговорихме и вече това нещо се стопи много бързо, когато говориш с някого… Но особено по-възрастните хора направо зяпват, като те видят някъде.

Аз имам познати – те са с едни кръстове по тях, с Деви Марии, на детето му снимка тука татуирана и от тоя род. Аз тоя стил не го разбирам. Да си татуираш детето, което е примерно на 4-5 години – то нали ще стане на 20… А пък надписите… Има страшно много хора, които си слагат разни йероглифи, но те не могат да четат йероглифи – може да ти пише „Гараж” на гърба. Пълно е с такива. Но нали знаеш – не всички коли са хубави, не всички направени коли са хубави… А и хубавото е много относително – хубавото за мен може да е едно, за тебе друго, за нея трето… То е коренно различно. Може да го питаш дори този, дето си е татуирал ей такъв йероглиф, дето означава „Гараж”, и той да каже, че си го харесва.

V. S. Дизайнът на татуировките ти ще повлия ли на дизайна на коли?
А. В. Ами ние говорихме със Смокови, че ще им оставя едно парче кожа, за да пробваме дали може да се татуира. На кожата да направим някакъв татус. А ако не стане по тоя начин, може да стане по друг начин – те могат да го нарисуват, а пък ние можем да го принтираме върху материята. Трябва само да имаме свободно време и аз, и те, а и на мен, и на тях им липсва.