Седим в каменния коридор на психиатрията. Един приятел е приет в клиниката от няколко дни. В шок сме. Беше си съвсем в час, беше най-солидният и деен човек в компанията, имаше си всичко - бизнес, пари, семейство и изведнъж... Всички се опирахме на него в критичен момент и искахме съветите му, а те винаги бяха разумни и ясни. Как е възможно точно на него да му „захлопа дъската!”. Говорим си за случката, и търсим логика, там където я няма! До нас се прибижава притеснена жена, която е чула разговора ни. И тя чака за свиждане с близък и в техния случай нещата са дошли като гръм от ясно небе, симптомите са сходни... Сякаш психичното разстройство е някакъв вирус, който се предава по въздушно-капков път. Никой не е застрахован, засяга всички от всяка възраст и пол, от всички социални прослойки. А докторите вдигат ръце и обясняват, че всеки случай е индивидуален, и че наблюдават пациента. Наблюдават, а не лекуват! Защото хапче, което да намести разместените ”чакри” няма.



Всичко зависи от самия пациент и от собствената му воля. А най-вече от интелигентното решение да потърсиш помощ, без да те е срам какво ще кажат дугите. От този случай минаха две години, нашият човек се оправи, но и до днес не е ясно какво и как отключи това състояние, което го изкара извън строя за почти месец. А последиците, те са по-неприятни от самото „изключване”. Сега много от „добрите” приятели започнаха да го отбягват, други отбягват темата и се държат странно като на тръни ”Ами ако се повтори?”. Самият той постоянно се пита „Какво ми стана, защо на мен?”. Според стряскащата статистика 20 от 100 българи страдат от психическо разстройство! В световен мащаб ситуацията е аналогична, но в по-развитите общества хората отдавна спокойно говорят по тези теми, а на нас ни е неудобно някак си, говорим си, ама под сурдинка. А нещата съвсем не са прости и никой, ама никой не е застрахован, че няма да му се случи. Случи ли се обаче, е адски неприятно. Обикновено страдащият не забелязва състоянието си. А по закон само той, сам и доброволно може да потърси медицинска помощ. Лекарите не могат да посетят пациента с психично разстройство в дома му без негово съгласие. А когато той не осъзнава? Ако това се наложи, се прави в присъствието на цял медицински екип и полиция. Не е ли ужасно? Човекът е в деликатно състояние, а за да получи помощ, близките трябва да “бият тъпана” из целия град. Как се отразява това на самия човек? Но законът си е закон и вероятно компетентните органи имат железни доводи. Така се оказва, че отново „спасението на давещия се е в ръцете на самия давещ се”. Щом е така, нека обърнем внимание на онези симптоми, които вече са изучени и напълно разпознаваеми, за да вземем мерки за собственото си здраве, докато още сме в състояние и преди да сме се барикадирали вкъщи с военен арсенал, който, както се оказва, законно можем да си набавим. В дъното на всичко е депресията, а до нея ни водят както външни, така и вътрешни фактори.



Психолозите са определили няколко основни вредни навика, които допускат коварния й вирус в съзнанието. Самата депресия има две основни форми - екзогенна – по външна причина, и ендогенна – по лична вътрешна причина. Често втората е свързана и с химически дисбаланс на организма и провокирана от невнимание към симптомите на първата. И така:

Първият коварен навик е самосъжалението. С ръка на сърцето, нима това не е нещо, което всеки е склонен да прави? Поне веднъж не сте ли си казвали „Толкова съм умна, талантлива, хубава и добра, а как не ме разбират!”. Казвали сте си го, и ние също, хора сме все пак. Но после е важно да махнеш с ръка и да продължиш напред. Потъването в самосъжаление отнема силата на волята и буквално руши защитните стени на нашата психика. Самосъжалението ни пристрастява така, както алкохолът и цигарите, а най-лошото - прави ни равнодушни към света и проблемите на другите. Според психолозите самосъжалението заглажда остротата на стреса, но не го лекува, а само го скрива по-навътре в душата. А това може да предизвика по-дълбок стрес – дистрес. За него вече трябва специалист. Така че, в момент на слабост и проява на самосъжаление, трябва да се стегнем и да насочим мислите си не към провала, а да си спомним победите, нека са малки, но все пак са победи и абсолютно всеки си има такива.



Друг отключващ фактор на депресията е скучната работа. Не само като професия, а дори и скучната и монотонна домакинска работа. На всеки му се налага да прави неща, които не обича - събирането на космите на котката от дивана, постоянното миене на купища чинии, досадното висене по опашки в администрацията и т. н. Започнем ли да правим драми преди всяко хващане на метлата, или дежурство в офиса в почивен ден, по-добре направо да „се гръмнем”. За да си спасим крехката психика от товара на всички неприятни задължения, трябва просто да настроим мисълта си в друга посока. Например: „Мразя да мия купищата мръсни чинии и чаши! Ще си купя миална машина!” - И така насочвам мисълта си към малката, но съвсем реалистична цел - „...сега мия и ходя извънредно на работа, но събирам пари за миална машина - тя ще ме спаси!”. Действеният стремеж към конкретно поставена цел е най-доброто стредство за унищожаване на стреса. Другата стъпка е да не оставяме днешната работа за утре. Отлагането на неприятните задължения само засилва негативното ни отношение към тях. Спомням си като дете в училище, че лекарите влизаха в час, за да ни бият ваксини. Всички мразехме инжекциите, особено аз, но винаги отивах първа, за да не го мисля и да не се страхувам повече, докато чакам. А лекарката си мислеше, че съм много смела. Сега разбирам колко правилен е бил този подход: „Хващайте бика за рогата и да ви се маха от главата!”. А за всеки случай, когато трябва да свършите нещо досадно или неприятно, обещайте си сами някаква наградка за след това – „ Ще си купя кутия шоколадови бонбони, или ново червило”. Наградата винаги стимулира, все пак у всеки спи по едно „кученце на Павлов”.



Най-важното за спасението на психиката е да се научим да не се боим от промените и да се радваме на победите си. Както се казва „Не брой жертвите в битката, а празнувай победата!”. Ако правим всичко по задължение и се боим от промените, просто затваряме съзнанието си в клетка. Например: ако осъзнаваме, че работата ни не ни харесва, че трудът ни е подценен, че атмосферата е потискаща, но не правим нищо и търпим от страх, че ако ни уволнят, не можем да си платим сметките и кредитите – грешим. Ако с този стрес си докараме психично разстройство и ни приберат в клиника, пак ще останем без работа и съвсем няма да можем да се справим със сметките. Човек, който си знае цената и е уверен във възможностите си, е добър специалист, такъв човек е желан служител. Не се страхувайте да смените работата си, и да търсите винаги най-доброто за себе си. Днес почти на всеки се е случвало поне веднъж да бъде съкратен или уволнен. Търсенето на работа е досадно и стресиращо, но не бива да изглеждаме отчаяни. Вярвайте в себе си и помнете: ”Когато една врата се затваря, непременно се отваря друга!”.



И сега стигаме до навик, който за съжаление, се слави като една от най-характерните отрицателни черти на българина – завистта. Вътрешната потребност да се сравняваш с другите е както градивна, така и много опасна. Постоянното взиране и стремеж да надскочим другите ни прави неспособни да оценим собствените си достойнства. Това поражда комплекса за малоценност. Постоянните опити да сме „като другите” ни карат да мислим зле за себе си. Такова „състезание” в един момент предизвиква злоба към тези, които успяват. Чуждата победа става непоносима, а подсъзнателното желание за чуждия провал е бумеранг към собствената ни психика.



И последният вреден навик е самобичуването. Това е много опасен и вреден навик. Той принизява човека и спира развитието, дава само едно право - на грешка и изключва правото на прошка. Да, човек трябва да бъде критичен към себе си, но не прекалено. Ако като деца сме имали коректива на родителите си, които да ни казват кое е добро и кое лошо, сега е времето да сме изградили собствената си реалистична оценка. Никой не е само лош или само добър. Всеки прави грешки, но е важно да си ги признава. Само с това обаче проблемът не се решава. Най-важното е да приемаме неуспеха като житейски урок, а не като постоянна величина. Както се казва, всяка победа е след низ от провали.



Всички изброени навици са присъщи на човека. Важна е личната гледна точка. Спомнете си Барон Мюнхаузен, който казва, че когато е затънал в блатото, и няма кой да му помогне, сам се хваща за косата и се издърпва! Това е литературен герой, но във философията му има дълбок смисъл. Не случайно човекът е най- великото творение на природата и само той може сам да намери решение за всичко. А най-голямата ни сила е чувството за хумор. Няма нищо, което да не можем да погледнем и от тази страна. Така че, „ако ви хлопа дъската – хващайте се за косата!”