Свикнали сме да подминаваме къщата на Яворов на ул. „Г.С. Раковски” без особен трепет. Вярно, прясно реставрирана е и фасадата някак те грабва с невидима ласкава прегръдка да я приближиш. Но какво е общото между къщата-музей на Яворов и следващите цитати на Димитър Талев? Неволното им подминаване, докато тичаме по задачи. А те са си тук, пред очите ни, буквално на страница разстояние. И пазят духа на гения жив, някъде там, в предверието на всекидневната, или между прашните томове. Благословени сме, че работим на няколко крачки от дома, в който Яворов и Лора са посрещали радостите и тъгата си и си обещаваме все по-рядко да я подминаваме, бързайки в делника. Благословени сме, че можем да черпим вдъхновение от всеки ъгъл, аромат и дума, които са останали от поколенията преди нас. Благословени и богати сме, всички!
Роден в град Прилеп, в областта Македония, тогава все още под османска власт, на 1 септември 1898 година, Димитър Талев е сред най-големите ни романисти. Страстен последовател на Вазов, журналист, коректор и писател, Талев цял живот търси етичните и романтичните смисли в човешката душа и битие.
Този вторник ги потърсихме и намерихме и ние. Отново...
“Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай, че този, който устои и остане, те обича истински...”
“Никога ли не случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли - редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”
“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.”
“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”
“Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.”
“А сега - сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.”
“Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека...”
“Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот!Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.”
“Не, не е от това. Не съм настинал. Тука - посочи той гърдите си, - Тука нещо се скъса. ”
“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”
“Човек не бива и не може да живее само за себе си.”
“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.”
“Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
Коментари: 0