Свикнали сме да подминаваме къщата на Яворов на ул. „Г.С. Раковски” без особен трепет. Вярно, прясно реставрирана е и фасадата някак те грабва с невидима ласкава прегръдка да я приближиш. Но какво е общото между къщата-музей на Яворов и следващите цитати на Димитър Талев? Неволното им подминаване, докато тичаме по задачи. А те са си тук, пред очите ни, буквално на страница разстояние. И пазят духа на гения жив, някъде там, в предверието на всекидневната, или между прашните томове. Благословени сме, че работим на няколко крачки от дома, в който Яворов и Лора са посрещали радостите и тъгата си и си обещаваме все по-рядко да я подминаваме, бързайки в делника. Благословени сме, че можем да черпим вдъхновение от всеки ъгъл, аромат и дума, които са останали от поколенията преди нас. Благословени и богати сме, всички!
Роден в град Прилеп, в областта Македония, тогава все още под османска власт, на 1 септември 1898 година, Димитър Талев е сред най-големите ни романисти. Страстен последовател на Вазов, журналист, коректор и писател, Талев цял живот търси етичните и романтичните смисли в човешката душа и битие.
Този вторник ги потърсихме и намерихме и ние. Отново...
“Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай, че този, който устои и остане, те обича истински...”
“Никога ли не случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли - редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”
“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.”
“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”
“Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.”
“А сега - сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.”
“Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека...”
“Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот!Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.”
“Не, не е от това. Не съм настинал. Тука - посочи той гърдите си, - Тука нещо се скъса. ”
“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”
“Човек не бива и не може да живее само за себе си.”
“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.”
“Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.
Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.”
“Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”
“Майка. За нея не ще има веке ни мир, ни сън.”
“Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…”
“Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стояна. Понякога то натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувстваше тежестта му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше какво име да им даде.”
“Страхът ми, колебанията ми и моята немощ. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша. Подтиква ме против волята ми, против разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, сломява силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамувам от себе си. Аз вървя винаги срещу него, отивам винаги там, откъдето иска той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги срещу него, за да го надвивам, но това е трудно и е една непрестанна борба, тежка, мъчителна. Аз искам да го изтръгна от сърцето си като зъл трън, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него ума си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз винаги вървя срещу него, ала това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя страх в мене? От какво се боя? Боя се от смъртта, боя се от страдания и всякакви болки, боя се да не направя нещо, за което после ще се разкайвам, от което ще се срамувам, боя се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да върша неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да действувам без страх. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?”
“Но това е най-важното: човек да знае какво да върже и какво да развърже в себе си, също и в другите. Какво да върже, какво да изкорени най-напред в себе си.”
“Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище[1]. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец.”
“Нова сила гореше сега в него, нови крила имаше на рамената си: детето! Като мислеше за още нероденото дете, той пак мислеше само за Ния, но сега тя беше някак нова и като че ли имаше някакво двойно име в мислите му. Тя беше във всяка негова мисъл, ала вече не беше самичка — там до нея, с нея имаше и друг някакъв, неясен образ, друго някакво същество, непознато още, но също тъй мило.”
“... а гладът на плътта е като всеки глад - насища се и се пресища.”
“Такава беше песента - тревожеше сърцето и разливаше по кръвта горчива сладост, будеше смели и неутолими копнежи, безмерна, дълбока и невинаги ясна скръб. Караше човека и да размисля за нещо, което е било или което трябва да бъде, нещо голямо и важно за човека, което унася, увлича душата и мисълта и далеко от думите на песента.”
“Но като смажеш главата на змията, защо ще кълцаш и мачкаш цялото й тяло, както прави селякът в злобата си?”
“Човек се превръща в страшен звяр без страх от бога в сърцето си.”
“Това с мене, Ангелика, започна още преди месеци. Или много по-рано. Или може би откакто съм се родил. Тия безбройни кръстопътища; тия озъртания и колебания; тия съмнения, тоя страх, тия раздвоения, тая слаба вера. Тоя съд сам пред себе си. Тоя непрестанен, жесток съд, Ангелика, любима. Тая борба в мене и с мене самия, против мене самия и против всичко около мене, което не мога да приема, което мразя, което презирам. Това стремление да се освободя от всичко, което ме кара да съм постоянно недоволен от себе си, да се чувствувам нечист, което тежи като камък на сърцето ми, чернее се в душата ми, което ме плаши, смущава, пие силите ми, замъглява погледа ми. Това стремление да се държа високо, да вървя все по-нагоре с разтреперани нозе, с последни сили.”
“Какви други по-могъщи сили ни тласкат към едно или друго действие, насочват ръката ни? Каква е тая тъмнина в душата ни, която се нарича омраза към другия човек само защото носи той друго име? Тая тъмнина, която се нарича и любов, но ни тласка и против собствения ни разум, помрачава светлината на човешкия разум, светлината на най-възвишените човешки мисли? Тая необразима, тревожна тъмнина, в която се лутаме, в която се разкъсваме от противоречия, от която не можем да изплаваме, която ни притегля и поглъща. Любовта към своя народ не е ли омраза към чуждия? И понякога повече омраза, отколкото любов? Любовта към родината не е ли и чрезмерна гордост, чрезмерно самолюбие, но и тя иде от самото човешко сърце, сила е голема в самото човешко сърце. Какъв адски възел! В самото човешко сърце...”
More from View Sofia
Love to quote: 7 зареждащи цитата за по-богата седмица от Мерил Стрийп
Тя често казва това, което си мисли, така че не е никак учудващо, че са много запомнящите се фрази изречени от знаменитата й уста...
Love to quote: 8 зареждащи цитата за по-богата седмица от Ю Несбьо
Миналата седмица навлязохме в един личен свят, на човек, чийто многоцветен живот, събира на едно място толкова много пътища и светове...
FLUCA oткрива сезон 2017
На 19 май в сърцето на Пловдив ще бъде даден официален старт на програмата на проекта FLUCA австрийски културен павилион...
