Автомобилната седалка е първото изобретение, с която индустриалният дизайнер, архитект и художник Рон Арад се захваща – случайно, използвайки стара седалка, дадена за скрап. Това е началото на неговата голяма кариера в мебелния дизайн през 1981 г., а това му творение днес наричаме Rover chair: стол за кола, в постмодернистки стил, с рамка от метални тръби – емблемата на Арад.

През 1973 г. Рон напуска родния си Израел, за да отпътува към Лондон. Без ясна представа какво ще прави там, Арад в крайна сметка си печели интервю в архитектурното училище Architectural Association School. Учудващо, там го приемат, макар Рон да не си прави труда дори да вземе със себе си елементарно портфолио: „Бях самонадеян. Бях хлапе…“, разказва той.

Малко по-късно той получава работа в офиса на архитект в северен Лондон, но не се задържа дълго там.

Причината? Случайно минава покрай бунище, където вижда автомобилна седалка за скрап. Тя била кожена и този детайл остава запазената марка на Арад, когато измисля Rover стола и никога не променя този детайл в модела си: „Взех седалката и веднага измислих нова концепция за нея: с двете си ръце направих метална рамка и – воала! Така се „роди“ първото ми произведение. Тази седалка буквално ме засмука в света на дизайна! Ако само седмица преди това някой ми беше казал, че ще стана дизайнер на мебели, щях да си помисля, че се е побъркал!“


Rover столът, променил живота на Рон Арад

Случайност или не, положителният резултат е налице. А ето какво има да сподели този талант в света на дизайна:

Имал си изложби по много различни места – Париж, Ню Йорк. Разкажи за тези свои преживявания.

- Това, което не ми харесва, когато правим ретроспекции, е че животът ни се превръща в кариера. Това, което правя, не е кариера. В момента ме интересува едно, после друго – ако искате да го наричаме „кариера“, така да бъде. Всъщност нещата в работата се получават, когато правиш това, което ти харесва, и по-малко се безпокоиш за кариерата си. И преди съм казвал, че винаги се стремя да правя нови неща, да показвам нова работа. Това да имаш възможност да показваш творбите си в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, или в културния център на Париж – „Жорж Помпиду“ – определено е магическо изживяване и оценяване на труда ти.
Това, което ме забавлява най-много, е, че в моя хол стои Rover столът, който направих за пръв път – той влезе в дневната ми още преди дъщерите ми да се родят. Те израснаха с този стол в хола, скачаха върху него заедно с всичките си приятели, не са гледали на него като на нещо ценно или чупливо. И ето, че същият този стол в Културния център на Париж, не можеше да бъде докосван без бели ръкавици.

Откъде почерпи вдъхновение за най-добрите си творби?

- Повечето хора смятат, че работата ми има за цел рециклирането и спасяването на планетата, тъй като много от елементите откривах на улицата. Но това беше необходимост, тогава нямах индустрията зад себе си. И макар моят популярен стол да беше на корицата на списание Friends of the Earth, не това бе целта ми. Творбите ми са вдъхновени по-скоро от проекти като фонтанът на Дюшан и „Глава на бик“ от Пикасо, която е направена от дръжки на колело. Но човек не може да остане примитивен толкова дълго – технически ставаш все по-добър. Когато видях, че нещата вървят и че правим бизнес с фабрикуването и правенето на вещи от метал, реших да спра с това. Не исках да ставам занаятчия. Нямам този темперамент.

Често ли в работата ти се случва случайните открития да задвижват процеса?

- В миналия век открихме бързото създаване на прототипи, което беше нещо като научна фантастика. Започнах да си играя с това явление. Направихме изложба в Милано, която се казваше Not Made by Hand, Not Made in China (Не е създадено от човешка ръка, не е правено в Китай) и вярвам, че това беше първият път, когато цифровото производство бе представено като краен продукт, а не като прототип.



Понякога просто наблюдаваш нещо и се питаш: „Какво бих могъл да направя с това?“. Както процесът на формиране на алуминий с вакуум. Когато ми бе възложено от списание Domus да направя тотем за Милано, моят тотем представляваше сто подредени стола, направени изцяло от вакуумно формиран алуминий, което е процес, използван почти единствено в космическата индустрия. Ние разработихме модела стол Tom Vac така. Името идва от факта, че е създаден чрез вакуум. Знаете ли, че също така има и фотограф Том Вак, който е доста активен, и в момента и всеки път, когато отиде в някой бар, го питат: „Да не би да сте кръстен на стола?!“


Столът Tom Vac

Роден си в Израел. Какво те заведе в Лондон?

- Израснах в много прогресивен дом. Родителите ми са художници. Когато бях млад, смятах, че аз и приятелите ми сме центърът на света, както всички млади хора. Не съм мислил толкова много защо заминах. Озовах се в Лондон през 1973 г., без никакво планиране на каквото и да е – опаковах всичките си грамофонни плочи и тръгнах. Попаднах също толкова случайно в училището Architectural Association School. Отидох на няколко партита с учениците видях, че са изключително интересни хора – такива, които могат да играят дори „невидим“ тенис на маса. Изглеждаше ми като хубаво място, станах част от компанията.



Но не вземах нищо насериозно – нито интервюто за приема ми, нито плануването на бъдещето. Не носех дори портфолио!
Когато някой от състудентите ми ме попита защо искам да съм архитект, отговарях: „Не искам, майка ми би искала така“, което не беше лъжа. Всеки път, когато грабвах молива, тя казваше: „О, това е добре нарисувано, стани архитект!“, само и само, за да не стана художник…
Когато поискаха портфолиото ми, им казах: „Нямам такова. Имам 6B молив, кажете ми какво искате да направя с него?“

След като приключих с архитектурното училище, започнах да трупам практика, работейки за един архитект. Но това не продължи дълго. Трудно ми е да работя за други хора. Веднъж след обяда, просто не се върнах. Вървях си по обратния път на улицата, след това минах през бунището и взех легендарния стол, с който започна цялата ми кариера – сам си го пренесох, направих рамката и така моето приключение в света на дизайна на мебели започна. Сякаш занаятът сам ме избра. Страх ме е да помисля от какво вероятно може да ме е отклонила тази чиста случайност…