В слънчевия и приятен Петък 13-ти аз и фотографът чакахме пред книжарницата на "Кристал" и бяхме развълнувани повече от всякога, защото всеки момент щяхме да стиснем ръката на един от големите съвременни български автори – писателят Георги Господинов. В уговорения за срещата час той се появи и се запътихме към уютното Coffe House на ул. „6-ти септември”.
Разговорът ни протичаше, сред приятната обстановка от картини по стените и книги по рафтовете.
Малко по-късно обаче разбрах, че диктофонът който бях използвала не работи. Ужасяващ факт в стила на фаталния Петък 13, един от онези моменти, в които човек наистина не знае какво да направи. Вълнението от срещата и смущението от злополучната техника, се превърнаха в напрежение и чувство за безизходица от ситуацията. Георги Господинов обаче не ни се разсърди за изгубеното време и предложи друга възможност за провеждане на интервюто. Бяхме впечатлени от начина, по който се отнесе към неловката ситуация - със спокойствието и разбирането, присъщи на един истински творец.
VS: Двама герои в „Естествен роман” носят името Георги Господинов. Имат ли нещо общо с писателя Георги Господинов или това е чисто съвпадение на имена. А има ли съвпадение и при човешки съдби?
ГГ:
Е, това е част от тайната на романа. Мога само да кажа, че за мен е важно това усещане за раздвояване и разтрояване. Никога не съм твърде сигурен кой точно съм аз и не вярвам на хора, които имат категорично знание за себе си и за света. Те са ми и малко скучни. Признавам, че съм в постоянно колебание спрямо себе си и това, което е около мен. В романа това колебание си личи.
А на въпроса доколко героите повтарят съдбата на автора си или обратното, ще отговоря така. Нали помните класическата реплика на Флобер „Мадам Бовари, това съм аз”. В кръга на шегата и с много ирония към себе си бих перифразирал „Георги Господинов, това не съм аз”
VS: "Естествен роман” е преведен на девет езика, може ли да кажете за себе си, че сте създали бестселър и как си изкарват прехраната онези от писателите, които не издават световноизвестна литература?
ГГ: Бестселър е твърде грамадна дума. Все пак „Естествен роман” няма такава цел, нито тираж над сто хиляди, да речем. А да се живее от писане е лукс не само в България. Някъде четох, че едва 1 % от писателите по света живеят само от книгите си. А светът е пълен с писатели. Опитвам се да живея с писане, но това включва и публицистични текстове, водя редовна петъчна колонка във в. „Дневник”, занимавам се с литературна история, работя като редактор, литературен изследовател и пр. В известна степен това са все „свободни професии”. По-трудно и несигурно е, но пък усещането за независимост е по-голямо. А аз си държа на него. Колкото по-добър си в това, което обичаш да правиш, толкова по-независим и свободен се чувстваш.
VS: Какви са днешните тенденции в литературата?
ГГ: Ясни и строго очертани тенденции не виждам, пък и не ми е работа да измислям сега етикети. Най-важното е да напишем хубави книги. Като има силни романи, стихосбирки, разкази, те ще си създадат тенденциите и пазара, и читателите. Ние много обичаме да хленчим, че не се чете, а рядко се питаме какво свястно сме написали, за да ни четат.
VS: Вие сте редактор на сборника с лични истории оттогава „Аз живях социализма” и автор (заедно с Яна Генова) на „Инвентарна книга на социализма”. Социализмът все още е много противоречиво понятие, дори и в спомените ни. Мислите ли, че все още съществува носталгия по „онова време”?
ГГ: Носталгията също е много сложно чувство. Проблемът е когато носталгията идва преди рефлексията за социализма. В България още не сме си говорили сериозно и откровено за онова време. Предпочитаме да загърбваме миналото, да го смитаме зад вратата. Не изработихме памет за собственото си минало. Затова сега социализмът като мислене и поведение ни се случва непрекъснато. Интересът към двете книги, които направихме говори за това, че темата за близкото минало е още жива и травматична.
VS: 90-те години на XX век също не ни донесоха добри спомени. Дубравка Угрешич има роман, озаглавен „Музеят на безусловната капитулация”, какъвто се оказва, че наистина съществува в Берлин. Ако такъв музей има в България, какви неща биха били изложени в него – онези отпреди 1989 година или след нея?
ГГ: В България, за разлика от всички останали източноевропейски страни, няма музей на близкото минало. При представянето на „Инвентарна книга на социализма” направихме в „Червената къща” нещо като малък музей, изложба на всекидневни предмети от времето на соц-а. Впрочем Дубравка Угрешич, която по това време беше в София беше една от първите, които посети тази изложба. Стана дума и за това, че трябва да се мисли и за музей на т.нар. преход. Само, че музеите имат смисъл, когато един период започне да се мисли като отминал.
VS: Има ли някъде в София място, на което, в стила на романтизма, се събират българските писатели?
ГГ: Не знам за такова място. За да го има, трябва да има и усещане за общност. А това не го виждам.
VS: В „Писма до Гаустин” има едно стихотворение, което посвещавате на брюнетка, но се казва „ За русите жени”. Коя от двете всъщност е музата и кое изобщо ви вдъхновява?
ГГ: Музата е самата литература или по-точно поп-културните ни клишета за „русите жени”. Това стихотворение влиза и в книгата, която трябва да излезе съвсем скоро. Казва се „Балади и разпади”. И е вдъхновена от това, което виждам около себе си – балади и разпади.
