Знаем за романа, че почти пълнолетна Роуз Голд, тежко болна и измъчвана от хиляди диагнози, разбира страшната истина, че собствената й майка я е тровила от невръстна възраст и никоя от болестите й не е реална... Ето как звучи всичко:
Из първа глава - Пати - Денят на освобождаването
Не се налагаше дъщеря ми да свидетелства срещу мен. Тя така реши. Роуз Голд е виновна, че влязох в затвора, но не е единствената. Ако ще размахваме пръст, моят сочи към прокурора и развинтеното му въображение, към лековерните съдебни заседатели и кръвожадните журналисти. Всички вдигнаха голям шум да се раздаде правосъдие.
А всъщност жадуваха за сочна история.
(Хайде, вадете пуканките и шоколадите, защото, майчице, каква история сътвориха.)
Имало едно време, разправяха те, една зла майка, която си родила дъщеря. Дъщерята изглеждала много болна и сума ти неща не й били наред. Имала стомашна сонда, косата й падала на кичури и била толкова слаба, че се налагало да се придвижва с инвалидна количка. Цели осемнайсет години нито един доктор не успял да разбере от какво е болна.
Тогава дошли двама полицаи да спасят дъщерята. И гледай ти, момичето си било в идеално здраве, а болна се оказала злата майка. Прокурорът разправял на всички, че майката тровела дъщеря си години наред. Майката била виновна, че момичето не спирало да повръща и страдало от недохранване. Насилие над дете с утежняващи вината обстоятелства, отсъдили те. Майката трябвало да понесе наказанието си.
След като била арестувана, журналистите връхлетели като хищници, жадни да спечелят от съсипването на едно семейство. Заглавията им призовавали за кръвта на „Отровната Пати“ – петдесетина годишна майсторка на манипулацията. Всички приятели на майката се хванали на лъжите. Из цялата земя се понесло високомерно възмущение и всеки адвокат, ченге или съсед до един били убедени, че са спасители на момичето. Вкарали майката в затвора и изхвърлили ключа. Справедливостта била възстановена, а повечето герои заживели щастливо до края на дните си. Край.
Само че, да питам аз, къде бяха всичките тези адвокати, когато майката търкаше повръщаното на момичето от килима за хиляден път? Къде бяха тези ченгета, докато майката поглъщаше от кора до кора учебниците по медицина нощ след нощ? Къде бяха съседите, когато малкото момиченце проплакваше за майка си преди изгрев-слънце?
Хайде сега да ви питам аз – щом като съм измъчвала дъщеря си близо две десетилетия, защо тя предложи да ме вземе днес?
***
Конъли се приближава до килията ми точно в дванайсет на обед, както е обещал.
- Готова ли си, Уотс?
Събирам си трохите от бисквитките с пълнеж от леглото и опъвам грубата кафява униформа, за да я пригладя.
- Да, сър.
Станала съм жизнерадостна женичка.
Пазачът с голямото шкембе вади тежка връзка ключове и си подсвирква, докато отваря вратата ми. Аз съм любимата затворничка на Конъли.
Поспирам до леглото на съкилийничката ми, не искам да правя сцени. Но Алиша вече е седнала с гръб, опрян в стената, и е прегърнала коленете си. Поглежда ме в очите и се разплаква, двайсетте й години съвсем не личат.
- Шшт, шшт.
Аз се навеждам и поемам момичето в обятията си. Опитвам се незабелязано да проверя обинтованите й китки, но тя ме хваща.
- Не забравяй да си мажеш редовно мехлема и да сменяш превръзките. Никакви инфекции, чу ли - казвам аз и раздвижвам вежди нагоре-надолу.
Алиша се усмихва, а цялото й лице е в сълзи. Хълца.
- Да, сестро Уотс.
Гледам да не си виря носа. Дванайсет години съм била сертифицирана болногледачка.
- Добро момиче. Диаз ще излезе с теб на разходка днес. Трийсет минути. Лекарска препоръка.
Пак се усмихвам и галя Алиша по косата. Вече не хълца.
- Ще ми пишеш ли?
Кимам.
- А ти ми се обаждай по всяко време. – Стискам ръката й, изправям се пак и тръгвам към Конъли, който ме е чакал търпеливо през цялото време. Спирам на прага и поглеждам пак Алиша, като си отбелязвам наум, че трябва да й изпратя писмо, щом се прибера вкъщи. – Час по час.
Алиша ми маха срамежливо.
- Късмет навън.
С Конъли крачим към „Прием и освобождаване“. Затворничките ми подвикват за довиждане.
-Обаждай се, чу ли?
- Ще ни липсваш, мамче.
- Гледай да не се забъркваш в бели, Марче. (Накратко от Комарче – прякор, който получих като обида, но приех за комплимент. Комарите никога не се предават.)
Демонстрирам най-добрите си умения в махането като кралица Елизабет, но се въздържам от въздушни целувки. Най-добре да се държа сериозно. С Конъли продължаваме да вървим.
В коридора Стивънс едва не ме отнася. Тя има обезпокоителна прилика с булдог – набита и ниска, с увиснали джуки, даже й текат лиги от време на време. Изръмжава ми:
- Прав ти път.
Стивънс е командвала всички тук, докато не се появих аз. Не гали с перце, цялата е само бодли от глава до пети. Само че с брутална сила и тактика на сплашване не се стига далеч и направо доникъде с жена от моя калибър. Лесно беше да узурпирам властта. Не я виня, че ме мрази.
Кокетно й помахвам с пръсти.
- Желая ти разкошен живот, Стивънс.
- И не трови повече малки момиченца - зъби се тя.
Не върви да я удуша, затова я убивам с любезност. Усмихвам й се – същинско въплъщение на спокойствието, и тръгвам след Конъли.
More from View Sofia
Годината на Джесика Частейн - защо ли провиждаме един Оскар за "Очите на Тами Фей"
Една грандиозна година и една кариера, заслужаваща най-високото отличие
"¾ любов"
"Жанет 45" издава стихосбирка срещу насилието над жени...
Първият кадър с изпълнителите на главните роли във филма за Хари и Меган
"Escaping the Palace" ще е готов за гледане тази есен
