Влязох в галерия „Интро“ без да знам чий труд ще видя. Е, видях и се чувствам от стигналите, или поне наминалите покрай убедителността, която все така стремително дирим из софийските среди. Скромните размери на галерията всъщност побират мащабна съвкупност от творбите на Иван Кирков, отбелязвайки 90 години от рождението му. Имах мерак да скицирам с бързи изречения в тефтера впечатленията си още по време на откриването, но забелязах, че някой друг вече беше застанал пред картините със своя тефтер и сметнах, че би било безцеремонно да се наместя и аз. Реших, че ще се позова на каквото е останало в ума ми след свършен факт.

Първата творба, която забелязах и която е една от по-запомнените от мен, беше платно с размер на кафена маса за двама - пейзаж без претенция за каквото и да е било друго, освен атмосферата на слънцето. Ползвам думата „атмосфера“ в смисъла, който Камен Калчев придава в романа „Как търсих бъдещето си“. Онова нещо, което и тогава, и сега не може да бъде изцяло описано, просто седи и е добро.

От двете страни на това платно седяха окачени още два пейзажа, които, независими от него, все пак прибавиха към чувството на „онези залези“, пухкава светлина, която се насади у мен и ме предразположи.

Отсрещната стена беше нощ, беше дивото. Пред нея се застоя и този, другият човек с тефтера, и там, за тези картини, мисля, писа най-много. Помня, че една от тях или се казваше „Градът“, или аз просто така съм я кръстил за себе си, понеже ме препраща към това течение от миналия век, с присъщата за времето му сетивност. До нея висеше по-малка творба, акварел, който образуваше нещо неясно за мен, но силно възбуждащо въображението ми. При все че си залагам тук дръзкото намерение да опиша с думи това, което само може да бъде видяно с дух, този акварел ме разубеди, успокои и ме наведе на мисли за преходни неща - направо ми се дорисува.

Не бих могъл да скицирам отчеливо и всеки индивидуален посетител от онази вечер, въпреки че ги помня ясно, обаче в крупен план това бяха две изцяло противоположни едно на друго поколения - от една страна, белобради с багрени шалове и сака, а от друга, тази част от колегията ми в Академията, за която знам най-малко, а именно изкуствоведите. Съмнявам се силно, за добро или лошо, че се бе прокраднал там някой, който не беше с поне един крак в изкуствата.

Напред сега, към по-вътрешната част на галерията, където ме очакваха рисунките... Но първо се заслушах без да искам в няколко случайни откъса от разговори, водени до мен. Това, между трима от тези с шаловете:

- Да бе, каза ми, че я развалил картината, представяш ли си? Виж тука! - и тука говорителят мина с ръка през долния участък на едно интензивно лилавеещо платно, което май беше вечерна сцена, само масичка с нещо върху ѝ. - Това си е великолепна работа.
Предполагам, че това беше галеристът.

- Да, да то не се оцветява току-така, това отгоре са фини слоеве боя, много разредени... - отвърна един от събеседниците.

Тези бяха в съседство на стената с пейзажите, а картината беше окачена на свой пиедестал.
От другата страна – още една беседа. Един едър мъж, жизнен, и друг, чието присъствие беше не толкова занимателно. Едрият мъж попита тихия:
- И харесват ли ти картините? - не чух отговора, обърнах се пó към него и директно му върнах същия въпрос: