Гийермо дел Торо намира „Елвис" на Баз Лурман за очарователен. „Беше като концерт – преживяване, изпъстрено с детайли, перфектно разиграни маниери и скрити улики", пише режисьорът на „Пинокио". „Остин Бътлър и Баз демонстрират разтърсващия, трансформиращ света талант на Елвис, неговата жизнерадостност, душата му, тъгата – актьор и режисьор работят фантастично в тандем, за да прегърнат и заредят с енергия силата и дързостта, които Елвис притежава".

Уес Андерсън, от друга страна, предпочита „Бял шум" на Ноа Баумбак, като пише: „Това е може би най-литературният (и езиково ориентиран) гигантски полунаучнофантастичен блокбъстър филм, правен някога. Преподаватели от колеж изнасят лекции. Дебат на академиците. Купувачите на хранителни стоки танцуват по улицата. Гигантски токсичен облак е екзистенциална заплаха; но преди всичко това е метафора. Този филм е ослепителен и мистериозен, поетичен и изключително забавен". 

Режисьорът на „Catherine Called Birdy" Лена Дънам адмирира "Нейната дума" (She Said) на Мария Шрадер, наричайки германката „перфектният режисьор, който да разкаже ужасните действия на Харви Уайнстийн през призмата на жените".

1. „На западния фронт нищо ново" на Едуард Бергер е филмът на годината според Кимбърли Пърс

Разказите за войната на големия екран са множество, но най-трансцендентните и незаличими са епосите, надживяващи вековете, защото рефлектират върху ума, а не просто показват сковаващата и непоклатима какофония на смъртния ужас.

"Разкошен. Хипнотизиращ. Движещ се. Три думи капсулират този брилянтен филм. Едуард Бергер успява да направи смела нова адаптация на „На Западния фронт нищо ново" от Ерих Мария Ремарк. Смел, защото творчеството на Ремарк вече е създало класика във версията на Луис Майлстоун от 1930 г., която имах голямото удоволствие да видя преди десетилетие в Роял Албърт Хол под съпровода на Лондонския симфоничен оркестър. Толкова възвишено бе видяното, че не си представях, че някога ще искам да видя друга версия.  

И все пак Едуард успява да заеме категорично масто в този жанр, с филм, който ангажира зрителя по смели и интуитивни начини. Неговата визия за „Голямата война" е мултисензорно изживяване, улавящо безполезността на мъжете, които се бият над няколкостотин метра изровен терен със силни визуални техники за разказване на истории.

Само един пример - начинът, по който камерата проследява униформата на паднал войник, докато тя е свалена от безжизненото му тяло, изпрана и върната на главния герой Пол Баумер, подобно на толкова много други рециклируеми елементи от войната - това малко зъбно колело в огромната машина - казва неща, които думите просто никога не биха могли.

Едуард придава човечност на своя разказ, като изобразява опустошителната трансформация на главния герой от божествено красив невинен, нетърпелив за битка млад войник през критикар, оспорващ всяка заповед, все още неспособен да преодолее загубата на приятелите си, до мъж, превърнал се в чудовището, което трябваше да убие."

2. „Бардо, фалшива хроника на шепа истини" на Алехандро Гонзалес Иняриту е шедьовърът според Лулу Уанг

"Най-добрите мемоари съдържат огрромни дози уязвимост, изследвайки истината, дори с риск да бъдат подложени на присмех. Те са изпълнени с размисъл, изкупление, разкаяние и обновление. Въпреки че „Бардо, фалшива хроника на шепа истини" не претендира да бъде автобиография, Алехандро Гонзалес Иняриту влага всички тези качества в този дълбок и шокиращо уязвим портрет на идентичност, наследство и преосмислен живот. Това е превъзходен филм за художник от световна класа, който изковава мечтите (и кошмарите) си в светлини и след това се осмелява да ги сподели със света.

Този филм е колкото любовно писмо до Мексико, толкова и екзистенциална поема за живеещите в диаспората. Той капсулира фрагментацията на живота между различни езици, различни времеви линии, различни реалности. Това е неизбежното разпадане, което идва с интеграцията. Това е майка ми, която ме прекъсва по средата на банален ден - докато закусвам или може би когато се каня да отида на среща - за да ми говори за Културната революция. Дори когато й казвам, че съм зает, тя продължава с абсурдна неотложност в стила на визията на Силверио за мексиканско-американската битка – разказ извън контекста, но с пълна емоционална убеденост.

Иняриту изпълва художествената рамка с повлияна от Борхес кавалкада на подсъзнанието в стил Фелини, но не се заблуждавайте от ефектния „Бардо". Грандиозността съществува само за да бъде подкопана от най-отрезвяващите и оголващи душата моменти - като възрастен мъж, който се връща в детството си, за да попита мъртвия си баща дали се гордее с него. Това е диапазонът и скромността на този филм. Това е до голяма степен отчаяното търсене на един човек да разбере мястото си в живота и в историята, проумявайки, че единственото стойностно нещо е семейството."

3. „Семействo Фейбълман" на Стивън Спилбърг е филмът на годината според Джъд Апатоу

"The Fabelmans ми се струва като филм, създаден специално за мен. Базиран е на живота на Стивън Спилбърг и разкрива как той се е превърнал в най-великия режисьор на нашето време. Като дете на разведени родители почувствах дълбока връзка с тази история за семейство, което се бори да се съхрани, как травмите от разпадащия се брак засягат младия мъж и как това го кара да развива творческите си стремежи като начин да преживее болката си.

Роден съм през 1976 г. и моят прощъпулник във филмите беше с „Челюсти", „Близки срещи от третия вид" и „E.T. Извънземното." В много от филмите на Стивън Спилбърг виждаме разрушени и разведени семейства, които все още не са се излекували. Сцените на масата за вечеря в „E.T." ги чувствах като да са от моето семейство. Те бяха смешни и весели, често тъжни. Като дете обичах „E.T.", но още повече ми харесваше как общуваше това семейство. Чувстваше се толкова истинско, толкова интимно.

Сега, 40 години по-късно, Стивън Спилбърг е направил филм, който никога преди не се е опитвал да създаде, историята на собственото му детство. Чувстваме го като подарък, защото Спилбърг разказва историята, която е най-близка до сърцето му. „Семейство Фейбълман" е сърцераздирателният, забавен и трогателен филм, който не е трябвало да прави. Изпълненията на Пол Дано, Мишел Уилямс, Сет Рогън и Габриел Лабел са забележителни. Възможно ли е някой актьор да бъде по-силен от Джъд Хирш в тази зашеметяваща деветминутна част за конфликта между семейството и изкуството? Той представя и двете класически поредици на Спилбърг, като същевременно създава напълно нов емоционален стил за себе си.

Ужасяващо усилие е да отвориш себе си и семейството си – да споделиш най-личните подробности, които са те формирали като човек. Лично аз се преоткрих в много от това, особено с онова чувство, което изпитваш като дете, когато осъзнаваш, че родителите ти не са перфектни и трябва да се научиш как да оцеляваш в света без тях."

4. „Мечките не съществуват" на Джафар Панахи е най-дорото за 2022-ра според от Лора Пойтрас

"Да гледате „Мечките не съществуват" означава да изпитате световъртеж: известен режисьор отива в провинциално село, за да режисира дистанционно фантастичен филм за влюбени, които бягат от страната. Творец, правещ снимка на млади влюбени, които се противопоставят на властта.

Режисьорът Джафар Панахи в момента е в затвора в Иран за това, че прави филми. През 2010 г. Панахи снима филм по време на предишната вълна от демонстрации срещу правителството, в резултат на което е поставен под 20-годишна забрана за правене на филми и под домашен арест. Неговият отговор е брилянтният и подривен „Това не е филм" (2011) - филм, представящ мечтата за филм, заснет за по-малко от 5000 долара, изнесен нелегално от страната и с премиера на филмовия фестивал в Кан през 2011 г. След този акт на кинематографична съпротива и все още със забрана за снимане на филми, Панахи режисира „Closed Curtain" (2013), „Taxi Tehran" (2015), „Three Faces" (2018), „Life" (част от антологията „Year of the Everlasting Storm") и най-вече неговия изумителен нов филм „Мечките не съществуват" (2022). Гледах световната му премиера на филмовия фестивал във Венеция, два месеца след като Панахи беше арестуван, докато протестира срещу задържането на колегите си ирански режисьори, Мохамад Расулоф и Мостафа Ал-Ахмад. Не можех да спра да плача.

Най-призрачната сцена във филма намира Панахи, режисьора, през нощта на отдалечен път по границата на Иран и Турция, докато неговият колега от филма го кара да пресече границата, а Панахи поглежда надолу и отстъпва. Отдръпвайки се, Панахи се солидаризира с настоящите протестиращи - много млади жени - които се противопоставят на властта.

Панахи е един от многото режисьори, които в момента са задържани защото са правили кино. И това е ужасяващо."

5. „Aftersun" на Шарлот Уелс - Клер Дени

"Открих филма на Шарлот Уелс „Aftersun" на филмовия фестивал в Морелия в Мексико. Филмът беше прожектиран в голяма, препълнена зала. Още от първите кадри ни помитат сменените гледни точки на режисьора и разменените погледи между баща и дъщеря. Режисьорският стил предизвиква колебливите, плахи усещания за любовта, която изпитват един към друг, станала интензивна, защото времето им изтича: времето на тяхната ваканция, времето, което споделят на слънце, край морето, без майка й. Крехко време, отредено на един крехък баща.

Никога досега не съм усещала силата на една гледна точка, която ни потапя в погледи, които се осмеляват да се блъскат тайно пред обектива на малка видеокамера. Привличат ни и думите на героите, които представляват нещо като игра, която бавно разкрива бащата пред почти непълнолетната му дъщеря. Шарлот Уелс ни отвежда в тъмно и плашещо пространство, момент от нощта, когато бащата и дъщерята се разделят, за да тестват смелостта си. Тази раздяла ни проектира в бъдеще, когато детето вече няма да бъде там, за да наблюдава - дискретно, интензивно - своя баща, своя настойник.

Франки Корио излъчва красота и живот. Шарлот Уелс я превръща в детектив, който ни отвежда по тайната следа, която води до нейния баща. Пол Мескал е зашеметяващ."

6. „Добрата медицинска сестра" на Тобиас Линдхолм - най-доброто според Томас Винтерберг

"Веднъж един композитор ми каза, че нотите са предназначени да обслужват паузите. Там, където една нота чака следващата и настъпва тишина, също е мястото, където се развиват животът и историите. Триото Тобиас Линдхолм, Джесика Частейн и Еди Редмейн ме зашеметиха с филма си „Добрата медицинска сестра". Те майсторски култивират точно тази пауза и напрежението, което неизказаното поражда сред хората, когато нищо не отвлича вниманието. Дори многобройните убийства са представени с такова достойнство, че не пречат на това, което се случва между двамата главни герои.

Няма тревожен опит за забавление, няма отклонение от намерението, просто чиста драма. Това е смело. Историята е разказана с авторитет и сериозност. С този филм Линдхолм скача на ново ниво, като двама от най-добрите актьори в света му дават крила да го направи. Заедно те създават завладяваща приказка, която ме кара да поемам дъх отново и отново.

Следя Тобиас, откакто той оставя битността си на художник на графити зад гърба си за да създаде истинска филмова съкровищница. „Добрата медицинска сестра" го поставя на върха.

Това е завършено, студено и завладяващо изживяване. Строгата структура, уязвимостта, която се развива между двамата актьори и настояването на Линдхолм, в крайна сметка се превръщат едновременно във вълнуващ разказ и атака срещу американската болнична система. Порицание за дълбоките недостатъци в една структура, които може би само външен човек може да види толкова ясно. Трезво и без да сочат с пръст, те създават разказ, който отразява присъщия цинизъм на здравната система на САЩ. Толкова присъщ, че дори добрите хора са възприели аморалното като естествена част от живота си.

Подобни социални общности обаче са склонни да се затварят в себе си, в своите недостатъци, не само в системата на здравеопазването, но и в системите навсякъде. В управителните съвети на банките, сред католическите свещеници, сред управниците на Русия... навсякъде. И така „Добрата медицинска сестра" се превръща едновременно в интензивна, мъчителна драма и универсален, грандиозен разказ за колективната лъжа."

7. "Времето на Армагедон" на Джеймс Грей е най-важният филм според Александър Пейн

"Габриел Гарсия Маркес казваше, че „творението е памет". Филмите на Джеймс Грей, особено ранните, успяват в голяма степен, защото изглеждат пропити с елементи от паметта му – спомен за младостта му в Ню Йорк, за руския еврейски дух на неговото семейство и общност, спомен дори за филмите от 1970 г., които го вдъхновяват. Сега той изравя от паметта си повратна точка от собствения си опит като момче и се е получил филм – трогателен, забавен, ужасяващ, емоционален, но никога сантиментален, автентичен, удивителен – който заема своето място до най-добрите и най-честни филми за навършването на зряла възраст. Джеймс Грей прави своя „I Vitelloni" (филмът "Мамини синчета" на Фелини от 1953 г.).

Както във всичките му филми, във „Времето на Армагедон" – дизайнът на продукцията, костюмите, кинематографията – се разгарят с всички сили, за да създадат един напълно убедителен, напълно изживян свят от неговата младост.

Но сценария и актьорският състав впечатляват най-много. Епизодите, събитията и моментите са нанизани заедно по привидно импресионистичен начин, но, както във всички страхотни сценарии, показват строга дисциплина.

Героите, по-специално алтер егото на Джеймс, Пол, и неговите родители, вършат реални неща: грешни неща и същевременно правилни неща. Актьорите до такава степен въплъщават патоса, хумора и парадоксите на героите си, че оставам с чувството, че ги познавам в реалния живот.

Филмът на Джеймс е за него самия и семейството му, но видях себе си и собствените си борби със себе си и с моето семейството. Чувах ехо от себе си в изборите, които правех като дете и продължавам да правя, докато преминавам през живота. Но колкото и лоши да са действията на неговите герои, Джеймс Грей ги рисува със състрадание и разбиране. Разбиране - какво друго ни остава? Ние не сме лоши хора. Ние просто правим всичко това за първи път."

8. „Триъгълникът на тъгата" на Рубен Йостлунд - Филмът на годината според Едгар Райт

"Избухна огромна истерия. Стените се разтресоха от шок и страхопочитание. Това не е описание на вече известния „Триъгълникът на тъгата" от Рубен Йостлунд, а описание на развълнуваната тълпа, с която заедно гледахме филма. Ревях заедно с другите на препълнена фестивална прожекция с 2700 зрители в публиката. Това беше най-запомнящата се прожекция за годината и необходимо напомняне, че гледането на филми на голям екран е несравнимо изживяване.

Капитанът, който ни води стремглаво към този див прибой, е главният шведски провокатор Рубен Йостлунд, който през последното десетилетие се издигна до един от най-вълнуващите сценаристи и режисьори. След като се насладих на „Force Majeure" и „The Square", надеждите ми бяха големи за неговия нов (пореден!) носител на "Златна палма". За щастие, очакванията ми не бяха просто изпълнени, но екстравагантно надминати. Често цикълът на наградите може да се почувства като скръбна бъркотия, нещо като ядене на зеленчуци в киното. След това идва Рубен с филм, който има какво да каже за неприличната разлика в жизнения минимум, но също така е умно и остроумно забавление, брилянтно структурирано, перфектно изпълнено и майсторски режисирано, за да създаде чисто театрално изживяване от началото до края. Моля, обърнете внимание: Страхотното кино може да бъде и забавно! Черпейки вдъхновение от майстори като Бунюел и Годар, тази сатира на класовата война експлодира на екрана. Нямам търпение накъде ще ни насочи Östlund следващия път. Но засега бих искал да стана и да аплодирам тази пакостлива ръчна граната под формата на филм, готова да детонира целия сезон".

9. „Всичко навсякъде наведнъж" на Даниел Куан и Даниел Шайнерт - фаворитът на Кати Ян

"„Всичко навсякъде наведнъж" нарушава всички правила. И все пак семейство Даниелс толкова владеят занаята си, че не просто го правят, те разширяват представата за това какво може и трябва да бъде един филм. Това е КИНО!!!  с главни букви и удивителни знаци.

Семейство Даниелс нарушава темпото на интернет, смесва го с кунг-фу филми, „Рататуй" и Уонг Кар Вай, разбърква го с пръсти, след което ни го поднася в познатата някога форма на игрален филм. Отдадох се напълно на тяхната дива визия чрез множество вселени, жанрове и непостоянни емоции.

Но това, което ми се струва също толкова смело, е сърцето му. В нашата вселена от блокбастъри и готина артхаус храна, техният филм ни дава поглед към паралелен свят: такъв, в който филмът все още има силата да привлече заетите милениали в кината, да потопи дори най-съкрушените от нас в грозен плач, да започне трудни разговори около масата за вечеря и да промени лицето на американското семейство.

Мога да продължа за изящното майсторство на филма, невероятната гама от изпълнения, майсторския монтаж и безумните костюми на Джобу Тупаки. Но върховната филмова магия е, че ни показва какво е възможно в тази вселена. И извън нея."

10. „Сент Омер" на Алис Диоп - Филмът според Одри Диван

"Страхотният филм се измерва с ехото, което отеква в стаята в края на прожекцията. Открих „Сент Омер" на филмовия фестивал във Венеция, където бях част от журито. Никога няма да забравя специалния ефект, който филмът имаше върху публиката. В края на надписите си спомням едно бръмчене, можеше да го почувстваш оживено от хиляди въпроси, надигащото се мърморене беше осезаемо, живо. Творбата поражда спорове, подтиква към дискусия, към колективно мислене. Алис Диоп грациозно и радикално поставя под въпрос способността ни да преценяваме. Нейният филм е базиран на новина. Дори преди началото на процеса, всички обвиняват главния герой, Лорънс Коли - чудесно интерпретиран от могъщата Гуслагие Маланда - тази чернокожа жена, образована, обвинена в детеубийство, определена предварително за виновна. Нашето око не е неутрално, нашият поглед е плод на нашата история, на нашето образование, той носи и тежки, мълчаливо закотвени предразсъдъци.

Можем ли да поставим под въпрос този външен вид, да го накараме да се развие? Алис Диоп задава въпроса директно. Филмът се развива в по-голямата си част в съда, сякаш режисьорът ни казва да не избягваме ситуацията, сякаш ни кани да го изживеем без илюзия. Това предполагаемо устройство носи субекта и си играе с нашите противоречия, с нашите неудобства. Същата вечер всички излязохме от стаята, сякаш излизахме от съда, пропити от идеята, че справедливостта има смисъл само ако мисълта е свободна. Оттогава гласът на Алис Диоп никога не ме е напускал. Без съмнение: „Сент Омер" е страхотен филм."

11. „Нейната дума" на Мария Шрадер - шедьовър, според Лена Дънам

"Мария Шрадер се е утвърдила като брилянтно фин хроникьор на съвременните женски сексуални апетити. В „Unorthodox" тя разглежда нестабилния, но смел цъфтеж на хасидска жена, докато се отдалечава от наследените структури на наложено подчинение. Нейната камера се движи на нивото на очите с нейната героиня, давайки ни несравним достъп до нейния вътрешен живот.

В „I'm Your Man" ни разказва за работохоличка, чийто любовен живот я е огорчил и изтощил. Гледаме ги да танцуват валс, но отново историята е в очите на нейния герой, цялата загуба и страх, които идват заедно с новата (макар и измислена) любов.

Шрадер навлиза в пространствата между думите и действията, където минали травми и настоящи социални структури се смесват, за да създадат шаблона за вътрешен живот. Ето защо тя е идеалният режисьор, за да поеме ужасите на Харви Уайнстийн през призмата на жените.

Като всички героини на Шрадер, Меган Тухей и Джоди Кантор живеят в пространствата между действията и думите. Като репортери те задават въпроси, но също така трябва да подхождат с емпатия. Шрадер решава проблема как да драматизира журналистическия процес, като избира да го коментира. Какво означава, когато, за да разкрием неправомерните действия, трябва да зададем тежки въпроси на вече травматизирани хора, излагайки ги на гнева на обществото? Шрадер остава в очите на журналистите и на техните субекти, за да изобрази цялата тази сложност. Тя подчертава разказа с ретроспекции, не към самите сексуални атаки, а към тихите моменти на изолация, когато засегнатите жени най-накрая остават насаме със себе си.

Липсата на сензация на Шрадер позволява на „Нейната дума" да се превърне в нещо повече от разказ за плътски престъпления. Тя пита как тези престъпления се вкореняват в колективното съзнание, в телата ни, в очите ни. В света на Шрадер всичко е в очите."

12. „Не" на Джордан Пийл - най-доброто според Андрес Мускиети

"Доста необичайно е режисьорът да използва темите на своя филм, за да създаде съпреживяваща игра с публиката. Това е нещото, което Джордан Пийл прави отлично в „Не". „Пристрастеността към спектакъла" не е само подтекстова идея в историята, но по-важното е много умишленото провокиране на напрежение, пред което той изправя зрителите.

Когато станете свидетели на началната сцена, в която виждаме шимпанзето Горди, покрито с кръв и скитащо след клането, когато видим силует на „извънземен" в сенките, който се взира в нас от другия край на коридора за, както изглежда, часове, когато гледаме нагоре към нощното небе, опитвайки се да разберем какво, по дяволите, витае зад облаците, НЕ МОЖЕМ ДА ОТВАЛИМ ОЧИТЕ СИ ОТ ЕКРАНА. Именно чрез тези изнервящи мини очила вие вътрешно ще преживеете темата на филма в плът и кръв.

Другите две теми във филма на Джордан са безсмислената експлоатация на природата и травмата от детството. Отне ми известно време да разбера защо в началната сцена окървавената обувка на Мери Джо стои изправена по физически невъзможен начин – един от най-силните и сюрреалистични образи във филма. Гледайки го за втори път, разбрах, че обувката стои изправена, защото това е начинът, по който е изложена в стъклена витрина в „Музея на Горди" десетилетия по-късно. Тогава е безопасно да се предположи, че началната сцена на филма не е обективно разказване или ярък спомен за случилото се в онзи позорен ден, а най-вероятно нещо, филтрирано през обектива на дете, което ще трябва да се справя с травма до края на живота си.

Ако не греша относно тази теория, шапки долу на Джордан за допълнителния слой магия в разказването на истории. Не бих се изненадал, защото Джордан е един от онези режисьори, които стимулират умовете на зрителите, като закачливо ги карат да сглобят парчетата. И това е един вълнуващ пъзел."

13. „Бял шум" на Ноа Баумбах - филмът на Уес Андерсън

"Ноа (според моя опит/наблюдение) черпи вдъхновение директно от собствения си живот и намира най-смешните, най-тъжните, най-запомнящите се, най-вълнуващите неща, които да трансформира и преоткрива и превръща в сцени и филми. Не и този път: неговото вдъхновение е книга! Но някак си, въпреки че е Дон Делило, все още е самият той. Това е може би най-литературният (и езиково-ориентиран) гигантски полунаучнофантастичен блокбъстър филм, правен някога. Преподаватели от колеж изнасят лекции. Дебат на академиците. Прекупвачите на хранителни стоки танцуват по улиците. Гигантският токсичен облак е екзистенциална заплаха; но преди всичко това е метафора.

Този филм е ослепителен и мистериозен, поетичен и изключително забавен. Това е напълно нова смес от един от най-оригиналните ни гласове, който е усъвършенствал и развил таланта си по начини, пред които можем само да се прекланяме и възхищаваме (и да се наслаждаваме). Доколкото си спомням, Франсоа Трюфо обяснява на своята актриса: „Всеки филм е тухла в стената"; и тя (Изабел Аджани) отговаря: „Не. Всеки филм е стената." Тази стена не прилича на никоя друга, която някога сме виждали - и всяка тухла е поставена за да издържи."

14 „Tár" на Тод Фийлд - най-силното кино според Тони Гилрой

"Искам да ви кажа защо по възможно най-краткия, контролиран и компресиран начин този филм ме покори. Но когато свърша, искам да почувствате, че едва съм надраскал фурнира, защото точно така се почувствах, когато видях „Tár" ("Катран").

Искам да знаете колко съм възхитен от майсторството и взискателността на Тод - кастингът, изпълненията, спецификата на изграждането на света, вълнуващата, несъзнателна операторска работа, цветовите температури, микса, темпото... Искам да знаете, от чисто техническа гледна точка, колко съм впечатлен от начина, по който той прави и представя този необичаен филм. Но това са всички осезаеми филмови компоненти.

Това, което прави този филм необикновен за мен – нещото, с което искам да продължа напред и да запомня – е хаосът във всичко това. Как съчетавате прецизност и загадъчност? Как да направите нещо толкова твърдо контролирано и то да се разлее в неразрешената анархия на истинското човешко поведение? Как се справяте с дезориентацията и световъртежа в такава машина?

И тогава, coup de grâce - Кейт Бланшет. Колко брилянтно и смело да поставиш в центъра герой, който перфектно се адаптира към същата идея, същия дисонанс.

Твърд и перфектен отвън. Назряващ хаос. Шедьовър!"

15 „Елвис" на Баз Лурман - филмът с голямо Ф на Гийермо дел Торо

"Имах късмета да бъда в Кан, когато Баз представи своя спиращ дъха „Елвис" и бях горд да бъда част от 12-минутните овации на публиката. Беше като концерт - преживяване, изпъстрено с детайли и перфектно наблюдавани маниери и скрити улики. Остин Бътлър и Баз демонстрират разтърсващия, трансформиращ талант на Елвис, неговата радост, душата му, неговата тъга – актьор и режисьор, работещи в тандем, за да прегърнат отново и да дадат нова енергия на силата и опасността, които Елвис притежава.

Има невероятен контрол при композирането на бароково кино произведение като „Елвис" - невероятен контрол върху инструментите за аудиовизуално разказване на истории: постановка, лещи, преместване на камерата, контролиране на ритъма и използване на звуков дизайн и музика с виртуозна прецизност.

Работата на Баз с актьори отдавна е легендарна, с определящи кариерата изпълнения от Леонардо ди Каприо до Никол Кидман и Юън Макгрегър. Тук работата на Баз с Остин създава окончателния портрет на Елвис Пресли.

Но тайният елемент във филма на Баз е самият Баз: Неопитомената автономия, която притежава, непоклатимата, неуморна вяра и безмилостната работна етика, които са го направили маестро. Невъзможният парадокс на енергията и пълния контрол върви ръка за ръка с още един: фактът, че чрез създаването на най-лично произведение той е достигнал до универсалната истина и до душата на киноманите навсякъде. Противно на всичко, в което той вярва, днес пи подарява филм, който връща публиката в кината след пандемията.

Такава е силата и чистотата на Баз - нашият единствен Баз и неговата вяра в Истината, Красотата, Свободата - и най-вече в Любовта. Любов към киното, любов към емоцията и любов към любовта."

16. „13 живота" на Рон Хауърд - фаворитът на Джон Лий Хенкок

"Когато погледнете дългия списък от филми, режисирани от Рон Хауърд, няколко неща ви идват на ум. Първо, по дяволите, това са много филми и второ, това са много наистина страхотни филми. Когато за първи път прочетох, че Рон режисира „Тринайсет живота", не бях сигурен, че историята е филм или поне не можех да го разбера като такъв. Всички бяхме чували за ужасяващата сага на тайландския футболен отбор и бяхме наблюдавали в реално време как спасителните операции продължават повече от две седмици. И така, това е документален филм, нали? И то добър. Но дали това е разказвателен филм?

Щастлив съм, че инстинктите ми за материала се оказаха погрешни. Трябваше да знам по-добре, отколкото да се съмнявам във вкуса и безупречното изпълнение на Рон, независимо от предмета, жанра или степента на трудност. Имах удоволствието да гледам как Рон режисира лично и каква нежна грижа проявява към историята. Той има пълен контрол, докато поставя ръцете си, понякога буквално, около всеки аспект от разказването на истории. Звездният актьорски състав на неговия „Thirteen Lives", включително Виго Мортенсен, Колин Фарел и Джоел Еджъртън, можеше лесно да надделее над историята, но под ръководството на Рон (и техния огромен талант) и тримата се натъкват на филм, който не е по-голям от живота, но вместо това се проявяват като истински човеци, даващи всичко от себе си в невъзможна ситуация. Изглеждат като мъже, които познаваме. Герои, да, но по много реален и дискретен начин. Всъщност целият филм изглежда истински – сякаш сме наистина там, а не гледаме през обектива на камера, а това е много трудно да се пресъздаде.

Излишно е да казвам, че никога повече няма да се съмнявам в Рон Хауърд."

17. „Инспекцията" на Елеганс Братън - най-хубавият филм по скалата на Лий Даниелс

"В „The Inspection" Елеганс Братън режисира майсторска история за съзряването, която е едновременно толкова специфично чернокожа и странна, но и невероятно универсална. Черният куиър опит на „The Inspection" се корени в преживяване, което всички чернокожи куиър индивиди трябва да преживеят и преодолеят, ако някога искаме да намерим истинско спокойствие – да бъдеш черен в страна, която не ни иска, и да бъдеш гей в семейство, което в най-добрия случай се бори, а в най-лошия отказва да ни приеме.

По-малко, смея да го кажа, елегантен режисьор може да разкаже тази история по по-очакван, по-меланхоличен начин. Горкият аз. Вижте колко тъжен и тежък беше животът ми. Трябваше да преодолея тази ужасна майка. Бях без дом. Бях брутално малтретиран в морската пехота, защото съм гей. Но г-н Братън, в дебюта си в пълнометражния филм, избягва тези тропи, които лесно тормозят чернокожите и странното разказване на истории, избирайки вместо това да изследва нашите преживявания с неудобство, състрадание и съпричастност.

Всеки кадър и всеки герой пулсира с болезнената истина, че истории като тази на г-н Братън са изковани от преживяване, което не трябва да се преживява. Никое дете не трябва да се страхува да бъде отхвърлено от майка си заради това кого обича. Точно както никоя майка не трябва да бъде карана да вярва, че детето й е по-малко достойно за любовта й заради това кого е избрало да обича.

Много по-лесно е да преценим героя, вдъхновен от собствената майка на Братън – изиграна толкова смело от почти неузнаваемата, но никога по-добра, Габриел Юниън. Но е много по-завладяващо да се опитаме да я разберем. И това е, което „Инспекцията" предизвиква своите зрители да направят – да разберат."

18. „The Pale Blue Eye" на Скот Купър - Филмът на Рамин Бахрани

"С „Бледосиньото око" Скот Купър постига страхотен баланс – става дума за любовна история между баща и син и история за произхода на Едгар Алън По, и всичко това в един филм. Купър майсторски преплита тези нишки, докато отвежда публиката на пътешествие, пълно с неочаквани обрати. Изненадващата развръзка е мощен емоционален удар и сложен морален катарзис. Харесва ми.

Купър е известен с кастинга и работата си с актьори и е събрал впечатляващ ансамбъл, на който всеки режисьор би завидял. Начело на трупата е брилянтният Крисчън Бейл в ролята на детектив Ландор. Той на свой ред е зашеметяващ интелект, пълен с остроумие и сила, и мрачен, уязвим и обсебен. Поддържащата главна роля, Хари Мелинг, вдъхва живот на Едгар Алън По с изненадващ ентусиазъм и идиосинкратичен хумор. Освен това е остър, арогантен и самонадеян, като се бори срещу Ландор. Те са неразривно свързани и формират туптящото сърце на брилянтния нов гоблен на Купър.

Никой не е такъв, какъвто изглежда на пръв поглед. Това е филм, който трябва да видите поне два пъти, за да разберете какво са организирали заедно Купър и Бейл. Блестящите нюанси и противоречия в изпълнението на Бейл се оценяват напълно само когато знаете края на филма. И Купър, като сценарист и режисьор, е калибрирал перфектно всеки ред на диалог, всеки кадър, всяка част. Купър има силата да разкрива вътрешния живот на своите актьори, а също и на своите местоположения. Хладният студ, който виждаме и усещаме във филма (Скот ми каза, че често е доста под нулата!) и строгите правила и формализъм на Уест Пойнт, където се развива действието на филма, ограничават и сдържат психиката на неговите герои – идеите, с които Купър се бори в предишните си филми. И една тема може да се появи в скорошната работа на Купър: разбитите души на американците се борят с етиката на отмъщението, докато търсят мир. „Бледосиньото око" е брилянтно ново издание на неговото творчество."

19. „Close" на Лукас Донт - шедьовърът на 2022-ра според Мери Харън

"С голяма красота и деликатност „Близо" улавя онзи момент, когато напускаш балона на детството към коварния терен на юношеството. Режисьорът Лукас Донт първо ни въвлича в безопасния, личен свят на две 13-годишни момчета, Лео и Реми, които имат интензивно и всепоглъщащо приятелство, изпълнено с игри и измислици, и състезания през полета, пълни с цветя. Този свят е нещо като рай, краткотраен, каквито детските идилии неизбежно се оказват.

Донт открива Идън Дамбрин, който играе Лео, когато седи близо до група ученици във влака и го гледа как се държи с приятелите си, омагьосани от историите му. Dambrine има яркото присъствие, което носи филма, заедно с изпълнението на Gustav de Waele като Реми - по-интимно, но също така завладяващо. В началото виждаме тяхната непринудена, несъзнателна физическа привързаност: спят в едно легло, прегърнати един друг, чувстват се толкова комфортно със семействата си, че изглеждат като братя.

Скоро те ще имат първия си ден в ново училище и постепенно, мъчително, Донт ни показва външния натиск, който разрушава тази връзка.

Привързаността между момчетата е предсексуална, вид любов, рядко изобразяван на филми.

Няма нищо клиширано или грубо в подхода на Донт. Лео не иска да нарани Реми, но копнее да изследва по-широкия свят на момчешката култура: хокейния отбор, закачките. Реми не принадлежи на този свят и той страда. Но злодеи няма, а насилниците явно са мотивирани от страх и срам.

Предизвиквам всеки да гледа „Близо" без да разкървави сърцето си от собствените си спомени в юношеството. Кой не е скривал собствената си природа, за да се впише в групата? Кой не е предавал приятел? Истината на тази история и силата на създаването на филма ще бъдат също толкова остри след 20, 30 или 50 години, колкото и днес."

20. „Кости и всичко останало" на Лука Гуаданино - най-доброто кино, според Карин Кусама

"Има една сцена в началото на „Кости и всичко останало" на Лука Гуаданино, в която двама скитници, Марен и Лий (красиво изиграни от Тейлър Ръсел и Тимъти Шаламе) влизат в дома на мъж, когото Лий наскоро е убил. В този момент знаем, че и двамата са „ядящи" – измамно прост термин за канибали – и има нещо парадоксално нежно в тези начални сцени между тях, сякаш младата любов е почти неизбежна сега, когато са станали свидетели на другия такъв, какъвто е, без страх или осъждане. Лий пуска песен, „Lick It Up" на Kiss, като споменава, че групата свири без запазената си марка грим: маските, така да се каже, са изоставени, както се случва и с този уникален филм. Докато той танцува из стаята и пее кок рок класика, ние получаваме удар от чисто удоволствие. Хумористичен и метафорично богат, това е един от многото страхотни моменти във филм, който се осмелява да бъде смешен, трагичен и дълбоко безкомпромисен.

Белязан със стряскащи поддържащи изпълнения от, между другото, Майкъл Щулбарг, Марк Райлънс и Джесика Харпър, както и амбициозен сценарий от редовния сътрудник на Гуаданино Дейвид Кайганич, това може да е най-сложната тонално игра на Гуаданино досега, в рамките на творчество, вече дефинирано от неговата изящна чувствителност към драмите и травмите на културните аутсайдери. „Кости и всичко останало" е вълнуваща жанрова смесица – любовна история на хора извън закона, която се развива в Америка на Рейгън, и законно ужасяваща история за морално и физическо прегрешение. Преходът на Марен и Лий през Средния запад – в който техните жертви са почти толкова невидими, колкото и самите те – придобива особено американско качество, докато мечтите им за социална мобилност се изпаряват пред лицето на несъстоятелни апетити. Припомняйки си същата тежка емоционална динамика на пристрастяване и психично заболяване, тяхната болест е болест, която не са искали и не може да бъде излекувана - и като много хора, които страдат от тези заболявания, обществото им предлага твърде малко надежда да се впишат. Гуаданино изисква да извикаме състраданието си към низвергваните сред нас, тъй като „Кости и всичко останало" е преди всичко филм заснет с дълбока духовна загриженост."

По материали от Variety.

More from View Sofia

#untaggablexhibition и изкуството вън от станрадтната рамка

Events преди 7 години

Модерното изкуство се побира в тагове. Виртуалното пространство ни заобикаля и подменя действителността ни...

Изложбите които си струват: керамичният "Разказ" на студенти от Висшето училище за приложно изкуство в Прага

Events преди 1 година

Изложбата с керамични обекти „Разказът“ ще бъде открита на 9 ноември в 18 часа в Чешкия център в София

Чарлийз Терoн и Емили Блънт в шеметна битка с Крис Хемсуърт в първия трейлър на "Ловецът: Ледената война"

Movies & TV преди 8 години

Е, определено сме готови за нещо "много повече" след като изгледахме първия дългоочакван трейлър на "Ловецът: Ледената война", продължението на екранизацията на приказката за Снежанка от 2012 г. - "Снежанка и ловецът"...