Следва

Страстите на Мишел Йео - съвременната гейша на киното и нейните големи любови

Овиди и "Плътта е тъжна, уви": "Мъжете твърдят, че срокът на годност не е важен, но бързат да си доставят свеж продукт"

Време е за сексуална стачка, но без война с мъжете

Books преди 11 месеца

“Все повече и повече жени са сексуално пасивни или изобщо не се интересуват от секса. Тази липса на сексуалност е едно от големите табута на съвременното общество: ние не говорим за това!” Такова е мнението на френската писателка Овиди, която вече има няколко книги по темата за женската сексуалност и комплексите, свързани с нея.

Елоиз Делсарт, както е истинското ѝ име, е журналист, режисьор, бивша порно актриса и писателка. Името ѝ нашумява още през 1999 г., когато се снима за първи път в порнографски филм като студентка по философия. Овиди бързо сменя позицията и се премества зад камера, като заснема множество порно и документални филми, режисирани от нея. В новата си книга, която излезе през март във Франция, озаглавена “Плътта е тъжна, уви”, писателката споделя защо се е отказала от секса и какво ни пречи да надскочим патриархата, който ни е налаган с векове.

Как започва всичко?

“Нямаше да съм тук, ако през ноември 1999 г. не бях участвала в много популярната телевизионна продукция на канал France 2, водена от Мирей Дюма, озаглавена: „Vous avez dit porno“ (Порно ли казахте?). Бях на 19. Първият филм, който току-що бях заснела, още не беше пуснат, но журналистите бяха чули за него. Млада студентка, лутаща се в света на порнографията, е добра тема. Съгласих се да участвам в шоуто. След това трябваше да избера псевдоним, който завинаги щеше да стане моята нова самоличност. Изведнъж станах някой друг. Роди се Овиди, медиен герой. Обичана от едни, мразена от други, без никой наистина да ме познава. Преди да бъде излъчено шоуто, Мирей Дюма ми показа няколко заснети момента и, разбрала какво ме очаква, ме попита дали съм съгласна за излъчване. Казах “да” и животът ми се промени - споделя актрисата пред “Le monde”.

Желанието ѝ да се занимава с порнография не идва от нуждата от пари или от самия секс, а от интереса за себеизразяване чрез тялото. Много бързо след това Овиди започва да гледа на темата за тялото и секса по-широко и във филмите си изразява силна феминистка позиция, разкривайки какво е да си жена в сферата на порнографията, защо жените все още се срамуват от своята сексуалност и защо е необходима сексуална революция в световен мащаб, но без да се воюва с мъжкия пол.

От киното до литературата

Заглавието на новата книга на Овиди е заимствано от стихотворение на Маларме: „плътта е тъжна, уви, но аз прочетох всички книги“. Още първият ред ни предупреждава: „този текст не е нито просто литература, нито манифест”. Тук журналистката и режисьорка обяснява липсата на сексуално желание при жените, породено от преобладаващия сексизъм и повдига много въпроси отвъд началния постулат: сексуалната стачка. Тази завладяваща история - подчертано интимна - предизвиква силен интерес във Франция след излизането си. Тъй като темата е безкрайно наболяла в световен мащаб, споделяме ви интервюто с авторката за френския “Вог”.

“Плътта е тъжна, уви” премахва едно табу: това да не искаш повече да правиш секс с мъже. Обясни защо.

И жени, и мъже - много от нас вече не правят секс или го правят по много дистациран начин. Това се превръща в някаква социална аномалия, в която вече нищо не е адресирано към нас, от сериалите до ресторантите... Преди излизането на книгата споделих в социалните мрежи откъс от мое интервю с Огюстен Трапенар. Коментарите бяха сърцераздирателни - мъжете коментираха, че сексът изчезва, защото героинята не успява да „поддържа желанието“. Не че не може да прави любов, а че не иска! Съществува идеята, че липсата на сексуалност засяга само жените в менопауза. Около мен обаче 30-годишните жени искат да излязат от хетеросексуалността, защото вече им е писнало, не могат да се ориентират или просто изпитват някаква форма на незаинтересованост от другия пол.

Беше сърежисьор на документалния подкаст за Radio France - Vivre sans sexualité, който разглежда културата на Франция. Преминаваш към литературата. Защо?

Преди две години Ванеса Спрингора ми се обади с предложение за проект, занимаващ се с женската сексуалност. Мисля, че тя искаше да възпроизведе това движение от началото на 2000-те, включително Ан Скот, Нели Аркан или Катрин Милет, с идеята да знае какво би било, ако днешните жени потребяват повече текстове и литература, предизвикващи сексуалност. И аз отговорих: "не можеш да ми въздействаш с това, за мен плътта е тъжна".

Във всеки случай заглавието на книгата е подвеждащо, защото повечето читатели се смеят, докато я четат. 

Имало е моменти, когато аз самата съм се смяла, докато съм я писала! “Плътта е тъжна, уви” е литературно упражнение. Едно есе трябва да е претеглено, докато тук аз натискам гнева докрай, докато стане смешно.

В “Плътта е тъжна, уви” подчертаваш тази твърде малко изразена днес истина: движението #MeToo може да е неутрализирало някои токсични мъже, но е направило други още по-свирепи...

Първоначално намерих #MeToo за вълнуващо. Най-накрая нещо се случваше! Чувствах, че сме близо до цивилизационния разрив. И това е вярно: времето се дели на преди и след #MeToo. Но да гледаш на света през призмата на феминизма, да чуваш милиони свидетелства на малтретирани, презирани жени, е депресиращо. Има причина да губим вяра в хетеросексуалността. Фактът, че сексуалната ми стачка започна няколко месеца след #MeToo, вероятно не е случаен. И не съм единствената… Желанието беше мъртво. И аз усещам втвърдяването, тази прочута обратна реакция, за която говорим толкова много. Това задейства у нас стратегии за оцеляване или избягване. Виждаме го в социалните мрежи, жените влизат в частен режим, деактивират акаунтите си.

Какви са реакциите след публикуването на “Плътта е тъжна, уви” преди няколко седмици?

Получих хиляди съобщения от жени на възраст от 20 до 80 години, които ми казват: „Важи и за мен!“ Но по време на публикуването исках да избягам възможно най-далеч, когато видях статии, написани от мъже, които рязко скачат, когато кажеш, че не искаш повече да спиш с тях. Това не означава, че искам тяхното изчезване или кастрация! Някои обаче виждат книгата като проява на мизандрия. Те не разбират, че соча с пръст преди всичко системата…

В рамките на четири години режисираш няколко документални филма, оформяш двата сезона на анимационния сериал Libre, защитаваш дипломна работа. Сексуалната стачка насърчи ли всички тези дейности?

Да, защото желанието си отива. Наистина, никога не съм била толкова продуктивна, откакто вече не отделям време за секс – време, за което жените не получават заплащане, с изключение на тези, чието тяло е неразделна част от професията, като модели или актриси. Това е много работа, да останеш желана жена.

“Troublemaker” е името на проект по твой текст, режисиран от Ванеса Спрингора. Смяташ ли се за такава?

Да, въпреки себе си. Не е провокация, просто е най-искреният текст, който съм писала. Без да търся размирици, защото не съм войнствен човек. Изключително ласкателно е, че Ванеса Спрингора ме смята за размирник, защото я уважавам много - и знам през какво е преминала, когато излезе книгата ѝ (става дума за Le Consentement, в която авторката третира педофилията - самата Ванеса става жертва на сексуално посегателство на 14-годишна възраст от писателя Габриел Матцнеф, който тогава е на 49). Щом една жена напусне ролята си на обект, на тяло, и се изкаже гласно, тя смущава.

„Трябва много да харесваш мъжете, много, много, за да ги обичаш. Иначе те са просто непоносими”, казва Маргьорит Дюрас. Това отнася ли се за теб?

Да… Бях отгледана и заобиколен от мъже като баща ми и брат ми, които не бяха токсично мъжествени. Имам много силни връзки с мъже, връзки, лишени от съблазън или неяснота. Дълбоко вярвам в приятелството между мъже и жени.

Книгата също поставя под въпрос тема, която обсъждаш от дълго време: така нареченото „изтичане“ на жените след 40…

Абсолютно. Има загуба на социална стойност за жената, която остарява. По-точно, която вече не е млада! Написах тази книга в момент, когато разбрах, че жените над 40 са като тези кисели млека, които губят вода: мъжете твърдят, че срокът на годност не е важен, но скоро след това си купуват чисто нова опаковка.

Една оптимистична нотка в заключение: новите поколения изглеждат по-свободни от патриархалния модел, с който ние още живеем, нали?

Младите хора, които днес навлизат в сексуалността, са били на 12 години по времето на #MeToo, те са израснали с тези представи за съгласие – термин, който не се използваше, когато бях тийнейджър. Някои се паникьосват, но погрешно: съвсем просто това поколение вече не се намира в предложените му стереотипи. Те искат да изградят своя собствена култура, свои собствени отношения между половете. Момичетата се оставят на мъжете по-малко, момчетата се съмняват повече. Те са по-малко хомофобски настроени, загрижени са за екологията, социалната справедливост, равенството между половете, борбата срещу расизма. И това е страхотно. 

More from View Sofia

More Books